Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Няма защо — излъга Лоусън. — Та за какво искахте да говорим?

— Те се събират. Гледат да са заедно, надяват се така да избегнат съдбата си — заяви Макфадън, явно убеден, че това е достатъчно обяснение.

— Кой се събира? — попита Лоусън.

Макфадън въздъхна раздразнено, като че ли имаше пред себе си изключително некадърен новопостъпил служител, когото трябваше да обучава.

— Убийците на майка ми — поясни той. — Маккий се върна от Щатите и живее в дома на Гилби. Явно така се чувстват в безопасност. Но, разбира се, грешат. Това няма да ги спаси. Никога досега не съм вярвал в съдба и предопределение, но това, което започна да се случва напоследък, не може да има друго обяснение. Според мен Гилби и Маккий чувстват същото. Страхуват се, че след приятелите им идва и техният ред. И са прави. Така ще стане, ако не са готови да платят подобаващата цена. Това тяхно събиране е истинско самопризнание. Би трябвало сам да го разбирате.

— Не е изключено да сте прав — заговори примирително Лоусън. — Но такова признание няма да свърши работа пред съда.

— Знам — отвърна нетърпеливо Макфадън. — Но те са уплашени и крайно уязвими. Време е да се използва слабостта им, да се забие клин между двамата. Редно е тъкмо сега да ги арестувате, да ги накарате да кажат истината. Нали ги наблюдавам постоянно. Всеки момент биха могли да рухнат.

— Нямаме доказателства срещу тях — отвърна Лоусън.

— Ще си признаят. Какви други доказателства искате? — Макфадън не откъсваше очи от полицая.

— Хората често разсъждават по този начин. Но според шотландските закони самопризнанието не е достатъчно виновникът да бъде осъден. То трябва да бъде подкрепено от доказателства.

— Не може да бъде — възрази Макфадън.

— Такъв е законът.

— Но вие трябва да предприемете нещо. Накарайте ги да си признаят, а после намерете доказателства, които ще звучат убедително в съда. Нали това ви е работата — повиши тон Макфадън.

Лоусън поклати глава.

— Така не става. Вижте, мога да ви обещая да поговоря с Маккий и Гилби. Но не мога да направя нищо повече.

Макфадън сви дясната си ръка в юмрук.

— Не ви е грижа, нали? Все ви е едно дали ще бъде открит убиецът.

— Разбира се, че не ми е все едно — възрази Лоусън. — Но съм длъжен да действам в рамките на закона. А същото важи и за вас.

Макфадън издаде странен, гърлен звук, като куче, което се е задавило с кокал.

— Очаквах, че поне вие ще проявите разбиране — каза той хладно, стисна дръжката на вратата и я отвори така рязко, че тя се блъсна в стената на караваната.

После изчезна, погълнат от мрака навън. Студената, влажна нощ нахлу в караваната, пропъди уютната топлина, пропита с миризма на готвено, и довя на нейно място мириса на мочурлива земя. Лоусън стоя на прага дълго след като Макфадън бе потеглил рязко и неуверено с колата си по изровения път. Очите на полицая тъмнееха от тревога.

Единствено Лин можеше да се добере до Джейсън Макалистър, а тя нямаше намерение да оставя Давина на когото и да било, включително и на Алекс. Именно по тази причина вместо да отскочат за една сутрин до Бридж ъв Алан, се наложи да организират една извънредно сложна операция. Алекс се чудеше на невероятното количество багаж, който е необходим, за да пътуваш с бебе, докато отиваше за трети, последен път, до колата, залитайки под тежестта на бебешката кошница и Давина, която спеше в нея. Бяха взели количка, раница с памперси, мокри кърпички, лигавници и две смени дрехи за всеки случай. Още едно одеяло, също за всеки случай. Резервен пуловер за Лин, защото бебето не повръщаше задължително върху лигавника. Кенгуруто, ако се наложеше да носят бебето. Беше същинско чудо, че не изтръгнаха и кухненския умивалник.

Алекс промуши колана през катарамите на бебешката седалка и провери дали е закрепена стабилно. Никога досега не му беше хрумвало да се безпокои за здравината на предпазните колани, но сега установи, че се чуди дали наистина биха задържали седалката при удар. Той се наведе навътре, нагласи шапката на Давина и целуна спящата си дъщеря. После затаи уплашено дъх, защото тя се размърда. Дано само не плаче непрекъснато до Алан, каза си той. Не беше уверен, че би понесъл чувството на вина, което щеше да го тормози в такъв случай.

Лин и Уиърд излязоха от къщата и тримата се натовариха в колата. Минути по-късно бяха вече на магистралата. След малко Уиърд потупа Алекс по рамото и каза:

— Четиридесет мили в час е недопустимо ниска скорост за магистрала. Ще закъснеем.