Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Всички ли трябва да умрем, за да започнете да приемате сериозно случая?

— Някой заплашвал ли ви е?

Уиърд се намръщи.

— Не.

— Случвало ли ви се е някой да звъни по телефона и да затваря, когато вдигнете слушалката?

— Не.

— Да сте забелязали някой да се навърта около домовете ви?

Уиърд погледна към Алекс, но той поклати глава.

— Съжалявам, но в такъв случай не мога да ви помогна с нищо.

— Напротив — каза Алекс. — Можете да поискате ново изследване на боята, открита по жилетката на Роузи Дъф.

Очите на Карен се разшириха от удивление.

— От къде знаете за боята?

В гласа на Алекс се прокрадна явно раздразнение.

— Забравихте ли, че бяхме свидетели? Всъщност бяхме заподозрени, макар никой да не го каза публично. Да не мислите, че не помним как колегите ви стъргаха стените в жилището ни и сваляха с лепенки проби от килимите? Е, следовател Пири? Какво ще кажете, дали не е време най-сетне да се опитате да разберете кой е истинският убиец на Роузи Дъф?

Жегната от думите му, Карен изправи рамене.

— Точно това правя от два месеца насам, сър. А що се отнася до повторното изследване на боята, според нас разноските за него не биха били оправдани, като се има предвид, че възможността да се намери съответстващият източник след двайсет и пет години е практически несъществуваща.

Гневът, който Алекс бе потискал в продължение на дни, най-сетне избухна.

— Разноските не са оправдани, така ли? Вие сте длъжни да проследите и най-незначителната възможност — развика се той. — Не може да се каже, че ви предстои да възлагате други скъпи изследвания, нали? Като се има предвид, че сте успели да затриете някъде останалия доказателствен материал, с помощта на който бихме могли да се освободим окончателно от всякакви подозрения. Имате ли представа какво причинихте на всички нас с вашата некадърност? Вашите колеги объркаха живота ни. Той стана жертва на тежък побой — Алекс посочи Уиърд. — Зиги прекара цяла нощ в Тясната тъмница, можеше дори да умре там. Мондо направи опит за самоубийство, Барни Макленън загина по време на спасителната операция. Ако Джими Лоусън не се беше появил навреме, щяха да пребият и мен. Така че не ми дрънкайте разни глупости за оправдани разноски, а си свършете най-сетне шибаната работа — Алекс й обърна рязко гръб и излезе от чакалнята.

Уиърд остана на място, приковал поглед в Карен Пири.

— Нали го чухте — каза той. — Предайте на Джими Лоусън да си събира въдиците и да направи всичко възможно, за да останем живи.

Джеймс Лоусън разряза корема и пъхна ръка в кухината. Пръстите му се сключиха около хлъзгавите вътрешности. Беше изкривил устни от отвращение — гнуслив по природа, той трудно понасяше досега на слузестите органи. Изтръгна червата, като внимаваше да не би кръв и слуз да покапе извън вестника, който си беше постлал предварително. После хвърли пъстървата при другите три, които беше уловил този следобед.

Каза си, че постижението не е лошо за този сезон. Щеше да си изпържи една за следобедния чай, а останалите щеше да пъхне в малкия хладилник на караваната. Утре щеше да си ги приготви за закуска, преди да тръгне на работа. Пресегна се да включи помпата, която осигуряваше постоянно течаща студена питейна вода за умивалника. Напомни си, че трябва да донесе две нови бутилки по пет галона следващия път, когато намереше време да се отбие до скривалището си на брега на Лох Левен. Беше излял последната в резервоара тази сутрин, и макар да знаеше, че може да разчита в случай на нужда на фермера, от когото бе наел мястото, не му се искаше да злоупотребява с неговата добронамереност. През изминалите двайсет години, откакто беше преместил тук караваната, се беше държал настрани. Така му харесваше — да бъде насаме със себе си, достатъчни му бяха радиото и купчината трилъри. На това усамотено място можеше да избяга за малко от стреса на работата и натоварванията на семейния живот, да се зареди с нова енергия.

Отвори една консерва с пресни картофи, изля течността и ги наряза на кубчета. Докато чакаше големия тиган да се загрее достатъчно, за да пусне вътре рибата и картофите, уви внимателно вътрешностите във вестника и ги постави в найлонов плик. След като се нахранеше, щеше да хвърли вътре костите и кожата на рибата, да върже плика и да го остави отвън, на стълбите на караваната, за да го изхвърли на тръгване. Мразеше миризмата на останките от уловената риба и не обичаше да я долавя на мястото, където спеше.