Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Но не сте настоявали да си вървите?

— Не.

— Защо? Нима нямате собствено мнение.

Мондо го изгледа с ненавист. Не му беше за първи път да го обвиняват, че следва приятелите си като безмозъчна овца.

— Имам, защо да нямам. Просто ми беше все едно, това е всичко.

— Добре — каза Макленън. — Ще сверим разказите ви. Вече можете да си вървите. Налага се да ни предадете дрехите, с които сте облечени. Един полицай ще ви съпроводи до дома ви — можете да ги предадете на него — той се изправи и краката на стола му изскърцаха по пода така, че Мондо стисна зъби. — Ще се видим пак, господин Кър.

Джанис Хог, служителка в следствения отдел, затвори вратата на служебната кола колкото бе възможно по-тихо. Не беше необходимо да разбуждат цялата улица. Новината и без това щеше да се разнесе достатъчно скоро. Тя трепна, когато Иън Шоу тресна другата врата, без да се замисля, и хвърли гневен поглед към оплешивяващия си колега. „Само на двайсет и пет, а в главата прилича на застаряващ мъж“, каза си Джанис във внезапен пристъп на злорадо задоволство. „На всичкото отгоре си мисли, че момичетата умират за него“.

Сякаш дочул мислите й, Шоу се обърна намръщено към нея.

— Хайде, да приключваме по-бързо.

Джанис огледа набързо къщата, докато Шоу отваряше ниската дървена вратичка и се отправяше по късата пътечка към входната врата. Къщата беше обичайна за района — ниска, с две капандури на покрива, чиито островърхи рамки бяха покрити със сняг. Между двата прозореца на долния етаж имаше малка веранда. Перилата бяха боядисани в някакъв сиво-кафяв цвят, труден за определяне на мътната светлина на уличните лампи. Джанис си каза, че къщата изглежда добре поддържана, и се запита къде ли е стаята на Роузи.

После пропъди тези мисли от съзнанието си, подготвяйки се за предстоящото изпитание. Беше й се налагало нерядко да бъде носител на лоши вести, жените бяха по-подходящи в такива случаи. Тя се стегна, докато Шоу заблъска с тежкото чукче по вратата. Първоначално не се забеляза раздвижване. После зад завесите на десния прозорец на долния етаж проблесна слаба светлина и нечия ръка отдръпна едната завеса встрани. Появи се лице, осветено само от едната страна — беше мъж на средна възраст, с разрошена посивяла коса. Взираше се в тях с отворена уста.

Шоу извади полицейската си карта и я отвори. Жестът беше недвусмислен. Завесата отново се спусна и миг по-късно входната врата се отвори. На прага застана същият мъж, който завързваше колана на дебелия си вълнен халат. Изпод панталона на пижамата му се подаваха избелели карирани пантофи.

— Какво има? — попита той, прикривайки неумело безпокойството си зад привидна агресивност.

— Господин Дъф? — попита Шоу.

— Да, аз съм. Какво търсите пред вратата ми по това време?

— Аз съм от полицай от следствения отдел, името ми е Шоу, а това е Джанис Хог. Може ли да влезем, господин Дъф? Налага се да поговорим.

— Какво са забъркали пак момчетата?

Мъжът отстъпи и ги пропусна пред себе си. Втората врата водеше направо в дневната. Мека мебел, покрита с кафяво кадифе, ограждаше най-големия телевизор, който Джанис беше виждала.

— Заповядайте — каза домакинът.

Докато се разполагаха на дивана, вратата в другия край на дневната се отвори и се появи Айлийн Дъф.

— Какво става, Арчи? — попита тя.

Негримираното й лице беше мазно от нощен крем, косата й — покрита с шалче от бежов шифон, за да пази прическата. Найлоновият й пеньоар беше закопчан накриво.

— Тези хора са от полицията — отвърна мъжът й.

Очите на жената се разшириха тревожно.

— Какво се е случило?

— Защо не седнете, госпожо Дъф? — каза Джанис, после отиде при жената и я подхвана леко за лакътя. Насочи я към дивана и подкани мъжа й да седне до нея.

— Лоши новини, нали? — попита уплашено жената и се вкопчи в ръката на мъжа си. Арчи Дъф се взираше безмълвно в тъмния екран на телевизора, стиснал здраво устни.

— Много съжалявам, госпожо Дъф, но се опасявам, че е така. Наистина носим много лоша новина — Шоу стоеше прав, видимо притеснен, привел глава и заковал поглед в пъстрите шарки на килима.

Госпожа Дъф бутна рязко съпруга си.

— Казвах ти да не позволяваш на Брайън да кара този мотор, толкова пъти ти казвах!

Шоу хвърли умолителен поглед към Джанис. Тя пристъпи към мъжа и жената на дивана и каза меко:

— Не е Брайън. Роузи е.

Тих стон, подобен на мяукане, се изтръгна от устните на госпожа Дъф.

— Не е възможно — възрази господин Дъф.