Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Ще изпратя един от полицаите да ви съпроводи до дома ви, господин Малкиевич. Налага се да ни предадете дрехите, с които сте облечени, за лабораторен анализ. Трябва да вземем и отпечатъци от пръстите ви — така ще ни бъде по-лесно да ви изключим от списъка на заподозрените. Освен това сигурно ще трябва да поговорим отново.

Макленън изпитваше желание да научи още много за Зигмунд Малкиевич. Но това можеше да почака. Усещането, че има нещо нередно около четиримата млади мъже, ставаше все по-силно. Искаше му се да действа по-настоятелно — и предполагаше, че онова момче, което рухвало лесно в кризисни ситуации, ще поддаде най-лесно.

Поезията на Бодлер като че ли помагаше. Свит на кълбо върху дюшека — толкова твърд, че не заслужаваше името си, Мондо рецитираше наум „Цветя на злото“. Имаше някаква горчива ирония в избора му, стиховете звучаха съвсем на място в светлината на събитията от изминалата нощ. Музиката на речта го успокояваше, размиваше факта на смъртта на Роузи Дъф и действителността на полицейската килия, в която се беше озовал. Тя беше съвършена, помагаше му да се отдели от тялото си и да се озове на друго място, където съзнанието му възприемаше единствено плавната последователност на сричките. Той не искаше и да знае за неща като смърт, вина, страх и подозрение.

Вратата на килията се отвори рязко и скривалището му рухна. Джими Лоусън от следствената полиция се надвеси над него.

— Ставай, синко, викат те.

Мондо се отдръпна уплашено назад, по-далеч от младия полицай, който се бе превърнал от спасител в преследвач.

Усмивката на Лоусън далеч не беше успокояваща.

— Да не се стегнеш сега? Хайде, по-живо, инспектор Макленън мрази да го карат да чака.

Мондо стана и последва Лоусън, който го изведе от килията в ярко осветения коридор. Тук всичко беше прекалено ярко, прекалено ясно очертано за вкуса на Мондо. Наистина мястото никак не му харесваше.

Лоусън зави по коридора и отвори някаква врата. Мондо застана неуверено на прага. Зад масата седеше мъжът, когото бе видял на Халоу Хил. Мондо си каза, че е прекалено дребен за ченге.

— Господин Кър, нали? — попита мъжът зад масата.

Мондо кимна и отвърна:

— Да.

Звукът на собствения му глас сякаш го изненада.

— Влезте и седнете. Аз съм Бърни Макленън, инспектор от следствената полиция, а това е полицай Бърнсайд.

Мондо седна срещу двамата, свел поглед към плота на масата. Бърнсайд премина през встъпителните формалности с учтивост, която учуди Мондо — беше очаквал по-скоро нещо в стила на „Суийни“ 2 2 Телевизионен полицейски сериал от 70-те години. — Бел.прев. — крясъци и перчене.

Когато Макленън пое нещата в свои ръце, разговорът придоби по-остър тон.

— Познавали сте Роузи Дъф — заяви той.

— Да — Мондо продължаваше да не вдига поглед от масата. — Ами тя работеше на бара в „Ламас“ — допълни той, когато тишината започна да звучи застрашително.

— Хубаво момиче — отбеляза Макленън. Мондо не отговори. — Поне това би трябвало да сте забелязали.

Мондо сви рамене.

— Не съм й обръщал особено внимание.

— Не е ваш тип, така ли?

Мондо вдигна очи. Устата му се изви в крива усмивка.

— Струва ми се, че по-скоро аз не бях неин тип. Тя никога не проявяваше никакъв интерес към мен. Вълнуваха я по-различен вид мъже. В „Ламас“ винаги се налагаше да чакам, докато получа поръчката си.

— Това сигурно ви е дразнело.

В очите на Мондо проблесна паника. Започваше да разбира, че Макленън е доста по-проницателен в сравнение с досегашните му представи за ченгетата. Налагаше се да се мобилизира и да прояви целия здрав разум, на който беше способен.

— Всъщност не. Ако бързахме, обикновено пращах Гили да поръча вместо мен.

— Гили? Това е Алекс Гилби, така ли?

Мондо кимна и сведе отново очи. Не искаше този човек да разбере чувствата, които кипяха в душата му. „Смърт, вина, страх, подозрение“. Отчаяно копнееше да приключи с всичко това, с полицейския участък и с целия случай. Нямаше желание да накисва никого, за да осъществи желанието си, но не би могъл да понесе такова нещо още дълго. Съзнаваше отлично, че няма да издържи, а не искаше да започне да се държи по начин, който ще накара ченгетата да решат, че в него има нещо съмнително, че проявява чувство на вина. Защото не той беше подозрителен. Не той беше флиртувал с Роузи Дъф, колкото и да му се искаше. Не той беше откраднал лендроувъра. Само го използва после, за да откара онова момиче до дома му в Гардбридж. Не той бе открил тялото на умиращото момиче в снега. Алекс я откри — и изобщо заради него и останалите той се беше озовал в тази каша. Ако успееше да отклони вниманието на ченгетата от себе си, насочвайки интереса им към друг — е, Гили нямаше да разбере какво е направил. Пък и да разбереше, Мондо беше почти убеден, че би му простил.