Вал Макдърмид - Далечно ехо

Ако Макленън бе очаквал Зиги да прояви признаци на уплаха, вероятно бе разочарован. Зиги само наклони замислено глава на една страна.

— Не, вероятно не бих могъл — съгласи се той. — През по-голямата част от времето стоях в зимната градина в далечния край на къщата — заедно с двама англичани. Съжалявам, но не помня имената им. Говорехме за музика, политика, такива неща. Бяхме се поразгорещили доста, когато заговорихме за шотландската независимост — можете и сам да предположите. Минах няколко пъти през останалите стаи, когато отивах да си взема още бира, отидох веднъж и в дневната, където имаше разни неща за хапване, но не мога да твърдя, че съм следил какво правят приятелите ми.

— Обичайно ли е да си тръгвате заедно? — Макленън сам не можеше да разбере защо зададе точно този въпрос, но имаше чувството, че е на прав път.

— Зависи — може някой да забърше някое гадже.

Момчето определено минаваше на защитни позиции — следователят имаше такова чувство.

— Често ли се случва?

— Понякога — усмивката на Зиги беше вече някак насилена. — Нали сме здрави млади мъже?

— И въпреки това четиримата най-често се прибирате заедно у дома? Звучи уютно.

— Знаете ли, инспекторе, не всички студенти са сексуални маниаци. Някои от нас съзнават какъв късмет са имали да попаднат в този университет и не искат да провалят шансовете си.

— Значи предпочитате да общувате помежду си? Там, откъдето идвам, хората биха се усъмнили да не сте обърнали резбата.

Невъзмутимостта на Зиги му изневери за миг.

— Дори да е така, какво от това? Не е противозаконно.

— Зависи какво правите и с кого го правите — отвърна Макленън, който вече не правеше никакъв опит да симулира добронамереност.

— Вижте, какво общо има всичко това с факта, че се натъкнахме на една умираща млада жена? — попита Зиги и се приведе напред. — Какво искате да кажете — че сме обратни, и затова сме изнасилили и убили едно момиче?

— Вие го казахте, не аз. Добре известно е, че много хомосексуалисти ненавиждат жените.

Зиги поклати невярващо глава.

— Добре известно на кого? На несведущите и страдащи от предразсъдъци? Знаете ли, това че Том, Дейви и Алекс си тръгнаха заедно с мен от купона, не значи, че са хомосексуални. Биха могли да ви връчат цял списък с имената на момичета, които ще ви убедят в обратното.

— А вие, Зигмунд? Бихте ли могли и вие да ми връчите подобен списък?

Зиги се стегна, налагайки си да не се издаде с езика на тялото. Между законното и приемливото зееше пропаст с размерите на цяла Шотландия. Тъкмо в това положение истината в никакъв случай не би му била от полза.

— Защо не се върнем на темата, инспекторе? Напуснах купона приблизително в четири часа сутринта заедно с тримата си приятели. Тръгнахме по Лиърмонт Плейс, завихме нагоре по Канънгейт, после надолу по Тринити Плейс. Най-краткия път към Файф Парк е напряко през Халоу Хил…

— Видя ли ви някой, докато вървяхте в посока към хълма? — прекъсна го Макленън.

— Не. Но и нямаше никаква видимост, валеше много силно. Така или иначе, вървяхме по алеята в подножието на хълма, когато Алекс хукна нагоре по склона. Не знам какво го накара да постъпи така, вървях пред него и не можах да видя каква беше причината. Когато стигна до върха, той се подхлъзна и падна в една плитка хлътнатина. Следващото, което помня, е че го чух да ни вика да отидем при него, защото там лежало някакво момиче, потънало в кръв.

Зиги притвори очи, но ги отвори бързо, защото образът на мъртвото момиче се изпречи веднага пред него.

— Качихме се горе и видяхме Роузи, просната в снега. Успях да напипам пулса й в каротидната артерия — беше много слаб, но се долавяше все още. По всичко личеше, че кръвта тече от рана в корема — беше голям разрез, струва ми се, дълъг три или четири инча. Казах на Алекс да потърси помощ и да повика полицията. Покрихме я с палтата си и аз се опитах да притисна раната, за да не продължава да кърви. Но беше много късно — имаше прекалено тежки вътрешни разкъсвания и голяма кръвозагуба. Умря след няколко минути — той въздъхна дълбоко. — Нищо не можех да направя.

Дори Макленън замълча за кратко, впечатлен от въздействието на думите му, и хвърли поглед към Бърнсайд, който драскаше ожесточено.

— Защо пратихте тъкмо Алекс Гилби да търси помощ?

— Защото беше по-трезвен от Том, а Дейви поначало рухва в кризисни моменти.

Логиката му беше съвършена — малко прекалено съвършена. Макленън избута стола си назад.