Вал Макдърмид - Далечно ехо

Прав беше, мислеше си Алекс. Между „Момчетата от Къркалди“ и двамата англичани, с които споделяха шестстайния апартамент в общежитието, далеч не царяха дружески отношения. Нямаше никакъв шанс Хенри да оцени хрумването на Уиърд да му отмъкне лендроувъра като забавна шега. Хенри поначало не бе способен да оцени забавната страна на повечето хрумвалия на съквартирантите си. Така че Зиги щеше да си мълчи. Това беше сигурно.

Обаче Мондо можеше да пропее. Алекс се надяваше предупреждението на Зиги да е успяло да проникне през егоцентричната броня на Мондо дотолкова, че да го накара да се замисли за последиците от евентуално признание. Това, че щеше да каже на ченгетата как Уиърд е взел ключовете на чужда кола, нямаше да свали подозрението от него самия. Затова пък щеше да определи категорично и четиримата като заподозрени. При това самият той беше карал колата, когато откара онова момиче от Гардбридж до дома й. „Поне веднъж в живота си обмисли всичко добре, Мондо!“

Виж, ако ставаше дума за обмисляне, в това Зиги нямаше равен. Зад привидната си откритост, чар и остър интелект той криеше много повече, отколкото някой би могъл да предположи. Алекс беше негов близък приятел вече от девет години и половина, и все пак имаше чувството, че изобщо не се е докоснал до сърцевината на личността му. Зиги беше човек, който можеше да те изненада с проницателно съждение, да те обърка с изненадващ въпрос или да те накара да погледнеш нещо с нови очи, след като бе съумял да завърти света като куб на Рубик, за да го погледне от друга страна. Алекс знаеше едно-две неща за Зиги, които според него Мондо и Уиърд още не подозираха. Но това беше така, защото Зиги бе пожелал той да ги научи, и защото Зиги знаеше, че тайните му са на сигурно място при Алекс.

Опита се да си представи как щеше да се държи Зиги на разпита. Щеше да изглежда спокоен, непринуден и безгрижен. Ако имаше някой, който би могъл да убеди ченгетата, че те четиримата нямат нищо общо с трупа на Халоу Хил, това беше Зиги.

Инспектор Барни Макленън хвърли мокрото си палто на най-близкия стол в канцеларията на следствения отдел. Помещението беше с размерите на класна стая в начално училище — по-голямо, отколкото обикновено им бе необходимо. По данните на следствената централа във Файф, Сейнт Андрюз далеч не водеше класацията по престъпност, което се отразяваше и на броя и нивото на местните полицейски екипи. Макленън беше шеф на следствения отдел тъкмо тук, на границите на империята, не защото беше лишен от амбиция, а защото беше пълноправен член на отдела на Неудобните, ченге, задаващо въпроси, а шефовете не обичаха такива да се мотаят в краката им. Поначало той се дразнеше от липсата на интересни случаи, които да ангажират вниманието му, но това не означаваше, че може да се радва на убийството на младо момиче в неговия участък.

Идентифицирането на трупа не създаде никакви проблеми. Кръчмата, в която беше работила Роузи Дъф, бе обичано място и за някои от младшите полицаи, така че Джими Лоусън, който се бе озовал първи на мястото, я бе разпознал незабавно. Като повечето мъже около трупа, и той имаше вид на зашеметен и сякаш едва се удържаше да не повърне. Макленън не помнеше откога не се бе случвало в участъка им да има убийство, което да не е изцяло по битови причини; момчетата не бяха видели достатъчно, за да посрещнат спокойно гледката, на която се бяха натъкнали на хълма. Като си помисли, и той самият бе виждал само няколко жертви на убийство, и нищо от видяното не представляваше толкова мъчителна гледка, колкото изтерзаното тяло на Роузи Дъф.

Според съдебния лекар момичето бе изнасилено и след това промушено с нож в долната част на корема — единствен жесток разрез, разпорил вътрешностите й. Най-вероятно е умирала бавно и мъчително. Само при мисълта за това у Макленън се надигаше желанието да спипа виновника и да го пребие до безсъзнание. В такива случаи законът сякаш бе по-скоро пречка, отколкото средство за въздаване на справедливост.

Макленън въздъхна и запали цигара. После седна зад бюрото и започна да записва малкото, което бе успял да научи. Роузмари Дъф, деветнайсетгодишна, работила в бар „Ламас“. Живяла в Страткинес с родителите си и двамата си по-големи братя. Братята работят в хартиената фабрика в Гардбридж, бащата се грижеше за поддръжката на игрището в Крейгтън Парк. Макленън не завиждаше никак на полицейската служителка и на следовател Иън Шоу, които бяха натоварени със задачата да отидат до селото и да уведомят родителите. Знаеше, че рано или късно и на него щеше да му се наложи да говори с близките на момичето, но засега бе по-важно да тласне следствието в някаква посока. Не можеше да се каже, че наоколо гъмжи от следователи, които имаха представа как се води такова сериозно разследване. Ако не искаше важните клечки от централата да им вземат случая, Макленън трябваше да задвижи нещата, и то по възможно най-убедителен начин.