Вал Макдърмид: Далечно ехо

Стояха като че ли много дълго време под една улична лампа, трепереха от студ и се присвиваха под смръщения поглед на полицая, доведен на местопрестъплението от Алекс. Към първия полицай се беше присъединил още един, също униформен и намръщен, приведен, с прошарена коса. Полицаите не разговаряха с четиримата младежи, но не ги изпускаха от поглед.

Най-сетне някакъв забързан мъж, облечен в два номера по-голямо палто, се насочи към тях, хлъзгайки се по снега на тънките си подметки.

— Лоусън, Макензи, откарайте тези момчета в участъка и като пристигнете, ги дръжте в отделни помещения. След малко ще дойдем да поговорим с тях.

Той се обърна и тръгна все така неуверено към мястото, където бяха направили ужасното разкритие. Сега то бе заградено с паравани от зебло, пропускащи призрачна зеленикава светлина, която оцветяваше и снега наоколо.

Младият полицай погледна угрижено по-възрастния си колега.

— Как ще ги откараме?

Другият сви рамене.

— Натъпчи ги при себе си. Аз съм с камионетката.

— Не може ли да ги откараме с нея? Ти ще ги наблюдаваш, а аз ще карам.

Възрастният полицай кимна и изду устни.

— Щом смяташ — той посочи с глава „Момчетата от Къркалди“. — Хайде всички в камионетката. И без номера, ясно ли е? — Той ги подкара към колата и подвикна през рамо към Лоусън. — Вземи ключовете от Том Уот!

Лоусън тръгна нагоре по хълма и ги остави сами с Макензи.

— Не ми се ще да съм на ваше място, когато инспекторът слезе от хълма — отбеляза той небрежно, докато се качваше в колата. Алекс потръпна, но не от студ. Полека-лека му ставаше ясно, че полицаите приемат него и приятелите му по-скоро като заподозрени, отколкото като свидетели. Не им дадоха никаква възможност да разговарят насаме, да се споразумеят как да отговарят. Четиримата разменяха смутени погледи. Дори Уиърд беше дошъл на себе си — достатъчно, за да осъзнае, че не става дума за някаква тъпа шега.

Когато Макензи ги натовари в камионетката, останаха все пак насаме в продължение на няколко секунди — достатъчно дълго, за да може Зиги да промърмори тихо, но достатъчно високо, за да го чуят останалите:

— През ум да не ви е минало да споменавате за лендроувъра!

В погледите на всички проблесна разбиране.

— Ох, божичко, вярно — Уиърд отметна глава назад, обзет от внезапно прозрение. Мондо гризеше една кожичка на пръста си и не каза нищо. Алекс само кимна.

В полицейския участък цареше същата бъркотия като на мястото, където бе открит трупът. Сержантът в приемната започна да мърмори, когато двамата униформени се появиха с четирима души, които той трябваше да настани така, че да не могат да общуват помежду си. Оказа се, че стаите за разпит не са достатъчни. Уиърд и Мондо бяха отведени да чакат в отключени килии, докато Алекс и Зиги бяха оставени да правят каквото искат в двете стаи за разпит в участъка.

Стаята, в която се озова Алекс, беше клаустрофобично тясна — три на три крачки, нещо, което той установи само минути, след като бе оставен вътре сам. Нямаше прозорци, а ниският окачен таван от сивкави плоскости допринасяше допълнително към потискащата атмосфера. Вътре имаше изподраскана дървена маса и четири различни дървени стола, които изглеждаха точно толкова неудобни, колкото бяха в действителност. Алекс изпробва и четирите, докато най-сетне избра един, чиито ръбове не се забиваха чак толкова осезателно в бедрата му.

Залита се дали тук е позволено да се пуши. Ако се съдеше по миризмата на застоялия въздух, нямаше да е първият, запалил цигара в стаята. Но той беше възпитано момче и липсата на пепелник го накара да се поколебае. Порови в джобовете си и откри парче станиол от опаковки на ментови бонбони. Изглади станиола и подви краищата му, така се получи импровизиран пепелник, после извади пакет „Бенсън енд Хеджес“ и го отвори. Бяха останали девет цигари. Би трябвало да му стигнат.

Алекс запали цигара и за първи път, откакто бяха пристига нали в участъка, си позволи да обмисли положението си. Сега, когато се позамисли, всичко му се стори повече от ясно. Те бяха открили тялото, логично беше да бъдат заподозрени. Всеизвестно беше, че първите кандидати за арест при разследване на убийство бяха или хората, видели последни жертвата, или тези, които откриваха тялото. Е, те отговаряха и на двете изисквания.

Той поклати глава. Тялото. Започваше да мисли като полицай. Това не беше някакво тяло, беше Роузи — момиче, което той познаваше, макар и бегло. Вероятно това правеше обстоятелствата още по-подозрителни. Но не му се искаше да задълбава повече на тази тема в мислите си. Искаше му се да пропъди ужасния спомен. Затвореше ли очи, сцените, разиграли се на хълма, се превъртаха пред очите му като на кино. Красивата, сексапилна Роузи просната на снега, окървавена и умираща.