Вал Макдърмид: Далечно ехо

За съжаление родителите ми така и си отидоха, без да узнаят кой стори тези ужасни неща с Роузи. Но може би сега най-сетне ние ще получим отговора, който те заслужаваха да чуят».“

Можеше да рецитира статията наизуст, но въпреки това обичаше да я разглежда. Тя беше талисман, припомняше, че животът му вече не е безцелен. Толкова дълго се бе чудил кого да обвинява. Почти не се надяваше на възможността да си отмъсти. Но сега, най-сетне, може би щеше да въздаде възмездие.

1978 г., Сейнт Андрюз, Шотландия

Беше четири часа сутринта, черна декемврийска нощ. Четири неясни силуета се лутаха из снежната вихрушка, носена от капризите на острия североизточен вятър, който брулеше от Северно море до Урал. Неуверените стъпки на така наречените „Момчета от Къркалди“ проследяваха познатите извивки на прекия път през Халоу Хил към Файф Парк, най-модерното от многото общежития на университета „Сейнт Андрюз“, където вечно неоправените им легла зееха в привлекателна прозявка, а завивките и чаршафите се влачеха по пода като изплезени езици.

Разговорът се движеше по път, също толкова познат, колкото и този, който следваха краката им.

— Казвам ти, Боуи е царят — викаше Зигмунд Малкиевич, фъфлейки леко. Обикновено безизразното му лице бе оживено от алкохола. На няколко крачки зад него Алекс Гилби придърпа качулката на якето по-близо до лицето си и се закиска на себе си, произнасяйки беззвучно отговора, който следваше със сигурност.

— Глупости — заяви Дейви Кър. — Боуи е просто превзет фукльо, „Пинк Флойд“ могат да го натикат в миша дупка, когато си поискат. „Тъмната страна на луната“ е истински епос. Боуи не може да им стъпи на малкия пръст.

Тъмните му къдрици бяха увиснали от топящите се по тях снежинки и той ги отметна нетърпеливо от тясното си, още детско лице.

Вече се бяха разгорещили. Като вълшебници, сражаващи се със заклинания, Зигмунд и Дейви се замеряха със заглавия на песни, текстове и прочути инструментални изпълнения, в наподобяващия ритуален танц спор, който течеше вече шест или седем години. Нямаше никакво значение, че музиката, от която стъклата на прозорците в стаите им звънтяха, напоследък бе по-често на „Клаш“, „Джем“ или „Скидс“. Дори прякорите им подсказваха какви са били ранните им пристрастия. От онзи първи следобед, когато се събраха в стаята на Алекс, за да слушат албума на Дейвид Боуи „Зиги Стардъст и Паяците от Марс“, беше неизбежно харизматичният Зигмунд да се превърне завинаги в Зиги, прокаженият месия. Останалите трябваше да се примирят да бъдат Паяците. Алекс се превърна набързо в Лили, макар да възразяваше, че такъв женствен прякор не се връзва с набитата му фигура на играч от отбора по ръгби. Но съвпадението с фамилното му име не можеше да се подмине. Освен това не се поколебаха нито миг да прекръстят четвъртия член на квартета Уиърд 1 1 weird (англ.) — необикновен, странен, особен — Бел.прев. — защото Том Маккий несъмнено беше чешит. Беше най-висок в целия курс, същински мутант с дълги и слаби крайници, а външността му хармонираше с личността на човек, който се наслаждаваше на своите странности.

Оставаше Дейви, верен на каузата на „Пинк Флойд“, който категорично отказваше да приеме прякор, свързан по какъвто и да било начин с Боуи. Известно време му викаха „Пинк“, но прякорът не беше особено убедителен. Но от мига, когато чуха за първи път „Шайн он ю, крейзи даймънд“, всичко беше ясно. Дейви си беше „луд диамант“, блестящ, но насочващ лъчите си в непредсказуеми посоки, пък и винаги се чувстваше неудобно извън естествения си обков. „Даймънд“ постепенно се превърна в „Мондо“, и Дейви Кър си остана „Мондо“, докато завършиха колежа, и отнесе прякора си и в университета.

Алекс поклати глава в безмълвно удивление. Макар и замаян от прекалено многото бира, той се замисли каква бе причината да останат неразделни през изминалите години. Дори само мисълта за това пораждаше в гърдите му топлина, която пъдеше лютия студ. Алекс се препъна в един корен, скрит под натрупалия сняг, залитна и се блъсна в Уиърд. Уиърд го бутна на шега и Алекс залитна. Размахал ръце, за да запази равновесие, той затича, препъвайки се, нагоре по склона. Обзе го внезапно въодушевление, породено от милувката на снега по пламналата кожа на лицето му. Когато стигна върха, земята неочаквано хлътна под краката му. Той загуби опора и полетя презглава надолу.