Вал Макдърмид: Далечно ехо

Зашеметен, Алекс се изправи на крака и се запрепъва обратно надолу по склона, разравяйки снега с обувките си, за да не се подхлъзне. Мина през рядката горичка и се озова под светлината на уличните лампи — в най-новата задънена улица, изникнала през последните месеци в резултат на ново строителство. Най-бързо щеше да стане, ако се върнеше по пътя, който бяха изминали насам.

Алекс приведе глава срещу вятъра и затича, хлъзгайки се по снега, по средата на улицата, опитвайки се да пропъди спомена за току-що видяното. Но това се оказа също толкова невъзможно, колкото и да тича с равномерен ритъм в мекия сняг. Как бе възможно онова ужасно нещо сред гробовете на пиктите да бъде Роузи от бар „Ламас“? Та нали бяха пили там същата вечер, преди няколко часа, развеселени и шумни, в топлата жълтеникава светлина, поглъщаха пинта след пинта „Тенънтс“, възползвайки се докрай от свободата на студентския живот, преди да се върнат към ограниченията на семейната Коледа, на трийсетина мили от тук.

Самият той бе разговарял с Роузи, беше флиртувал неумело като всяко двайсет и еднагодишно момче, без да е наясно със себе си — дали е още глупаво хлапе или вече се е превърнал в светски мъж. Не за първи път я беше попитал кога свършва работа. Дори й каза къде е купонът, на който щяха да отидат после. Написа адреса на една подложка за чаша и го плъзна по мокрия тезгях към нея. Тя му се усмихна съчувствено, но взе подложката. Алекс подозираше, че веднага след това я е хвърлила в кошчето за боклук. В края на краищата, за какво й бе на жена като Роузи някакъв недодялан хлапак като него? С такова лице и такава фигура тя сигурно имаше голям избор, би могла да се спре на човек, който да й осигури весел живот, а не на някакъв беден студент, който допълваше стипендията си, като подреждаше рафтовете в супермаркета през ваканциите.

Как бе възможно същата тази Роузи да лежи, потънала в кръв, в снега на Халоу Хил? Зиги сигурно се беше заблудил, повтаряше си Алекс, докато тичаше наляво, към главния път. Всеки би могъл да се обърка на слабата светлина на запалката. Пък и Зиги поначало не обръщаше никакво внимание на тъмнокосото момиче зад бара. Беше оставил тези занимания на Алекс и Мондо. Възможно бе да е някое нещастно тъмнокосо момиче, което прилича на Роузи. Сигурно е така, убеждаваше се той. Недоразумение, нищо повече.

Алекс се поколеба за миг, пое си дъх и се зачуди накъде да тича. Наоколо имаше много къщи, но не светеше нито един прозорец. Дори да успееше да събуди някого, Алекс се съмняваше, че някой би отворил в тази виелица на потен и задъхан младеж, от който се носи силен дъх на алкохол.

Тогава се сети, че по това време на нощта при централния вход на Ботаническата градина, само на четвърт миля от тук, винаги имаше паркирана полицейска патрулна кола. Виждали я бяха често, когато се прибираха, залитайки, в малките часове, и съзнавайки, че полицаят в колата ги заглежда, се стараеха да изглеждат трезви. Тази гледка винаги ставаше повод за поредната реч на Уиърд срещу мързела и корумпираността на полицаите.

— Вместо да тръгнат да залавят истинските престъпници, онези, безликите, в костюмите, дето прекарват всички ни, те киснат тук цяла нощ с термос чай и кесия кифлички, и гледат да заловят някое пиянде, че пикае в храстите, или някой идиот, дето кара с превишена скорост. Мързеливи копелета!

Е, може би днес желанието на Уиърд щеше да се сбъдне, поне частично. Тази нощ на мързеливото копеле в колата му предстоеше много повече, отколкото би могло да се очаква.

Алекс зави към „Канънгейт“ и затича отново, а пресният сняг скърцаше под обувките му. Пронизващата болка отляво го накара да си каже, че не биваше да прекратява тренировките по ръгби. Опитвайки се да диша по-дълбоко, той затича неравномерно, залитайки и накуцвайки. Само още няколко десетки ярда, повтаряше си той. Не можеше да се бави сега, животът на Роузи зависеше от това колко бързо можеше да тича. Взря се напред, но снегът валеше още по-силно и той можеше да вижда само на няколко стъпки пред себе си.

Почти се блъсна в полицейската кола, преди да я види. Но още в мига, в който облекчението стопли потното му тяло, тревога загриза сърцето му. Отрезвен от шока и физическото усилие, Алекс осъзна, че ни най-малко не прилича на почтен гражданин, който съобщава за престъпление. Беше разчорлен, потен, целият в петна от кръв и залиташе. Трябваше по някакъв начин да убеди полицая, който вече излизаше от колата, че не си е въобразил нещо, и че няма намерение да го разиграва. Спря на няколко крачки от колата, надявайки се, че видът му не е заплашителен, и зачака шофьорът да се появи.