Норма Бейшър - Игра на богове

— И смяташ, че няма да се отметне? — зачуди се Уилард.

Мередит бе напълно уверена.

— Не би си правил труда да ми се обади, ако не възнамеряваше поне да ми даде шанс — отвърна тя.

Уилард кимна.

— Май си права.

— Струва си рискът — настоя Мередит. — Аз го виждам така: нямам какво да губя, а мога да спечеля, ако съм настоятелна. И ако спечеля, ще бъде най-големият удар от постъпването ми тук. В противен случай си оставам там, от където тръгнах, но ще знам, че съм опитала.

Той се замисли.

— Ами ако дам съгласието си за този проект, а Райън се откаже? Няма да имаме предаване и ще ме разпънат на кръст.

— Не е задължително.

Погледна я.

— Как така?

— Ще се уговорим да правя репортажа както всеки друг. Ако не излезе нищо, се отказваме и забравяме цялата история. Но ако успея да го разприказвам, ти ще ми дадеш ефирно време и ще пуснем репортажа като специално предаване. Това е начин доста да вдигнем рейтинга си, и то не само на местно, но и на национално ниво. А после ще помислим как да го продадем на други, нали знаеш?

— Възможно е — съгласи се Чък.

— Ще продължа да преследвам Райън и всячески ще се опитам да измъкна историята от него — обеща Мередит. — Ако се проваля, ти няма какво да губиш.

— Добре. Съгласен съм, но при споменатите условия — прие той накрая. — Иди и се постарай да осигуриш репортажа.

Том Райън си наля поредното питие. Забеляза, че в бутилката вече няма нищо, и я пусна в кошчето до бюрото. Отиде до бара за нова, но двете бутилки там също се оказаха празни. Погледна в шкафа — полиците бяха голи. Къде ли е пиенето, запита се той. От магазина за алкохол направиха редовната си доставка миналата седмица. Значи отново е проклетата икономка! Тя трябва да го е скрила. Нямаше да й е за първи път. Постоянно му натякваше, че пие прекалено много. Знаеше, че го прави за добро, опитва се да се грижи за него, но това не го спираше да й се гневи.

Вдигна глава към картината над камината. Дори сега, след повече от двадесет и шест години, при всеки поглед към портрета имаше чувството, че някой изтръгва сърцето му. Все още не успяваше да приеме реалността. Как така се случи именно на тях, запита се той за пореден път. Как? Бяха шеметно щастливи. Разполагаха с всичко, което желаеха: прекрасен брак, красиво дете, напълно съвместими кариери, невероятен успех и овации. Бъдещето им не можеше да изглежда по-бляскаво. А после, за една кошмарна нощ, всичко им бе отнето внезапно и жестоко. Дейвид го нямаше, Лиз я нямаше, а на него му се щеше да е мъртъв.

Дълго гледа картината. Припомни си деня, когато бе завършена. Дейвид, енергично четиригодишно дете, проявяваше нетърпение и неспокойство по време на дългите часове позиране пред художника. С изключение на последния ден. Бе се държал като истинско ангелче, по думите на Елизабет. Позирал търпеливо и без да се оплаква. Художникът бе успял да улови истинския лик на Детето в прегръдките на майка му. Лиз се бе засмяла и твърдеше, че това е добра поличба. Смехът й… Господи, как му се щеше да го чуе отново! Онзи красив, вълшебен смях, омайващ всеки, който го чуе. Припомни си колко щастлива беше Елизабет през онази сутрин. Току-що бе узнала, че е получила ролята, за която половината актриси в Холивуд биха извършили убийство; роля, за която бе сигурна, че ще й донесе номинация за „Оскар“. Когато през 1948 година се оттегли от сцената, съобщи на репортерите, че актьорството няма да й липсва, защото, макар безспорно да е звезда, никой в бизнеса не гледа на нея сериозно като на актриса. Беше й омръзнало да я третират като сексапилна богиня. Но този филм — в това бе убедена — щеше да промени всичко. Нямаше начин да не се превърне в класика. Щеше да докаже, че е актриса от първа величина.

Беше така изпълнена с оптимизъм за ролята! Дори сутринта, когато отпътуваха за Европа, каза пред журналистите, че това е най-хубавото нещо, случило й се в професионално отношение. Том Райън зарови лице в ръце, като си припомни думите й пред тълпата репортери на летището. Ранното й предсказание за филма се сбъдна: превърна се в класика, доказа, че Елизабет е бляскава актриса — каквато той бе убеден, че ще стане — и й донесе „Оскар“.

Но цената на звездния миг се оказа прекалено висока. Тя им струваше всичко на света, което имаше значение за тях двамата: детето им, любовта им, великолепният им съвместен живот. Само ако можеха да предвидят какво ги очаква… Само да бяха получили някакво предупреждение…

Отново вдигна глава към портрета и премигна, за да пропъди сълзите. На полицата, вдясно от портрета, стоеше нейният „Оскар“. Като го видя сега, изпита такъв гняв, че едва се въздържа да не запокити проклетата статуетка през прозореца. Защо въобще прие да разговаря с Мередит Кортни, запита се той. Нейните въпроси събуждаха всички болезнени спомени, които се опитваше да зарови през последните десетилетия.