Лейни Тейлър - Сънища за богове и чудовища

книга трета от трилогията "Създадена от дим и кост"

Пулсиращи нерви и пищяща кръв, диво и разбунено и преследващо и поглъщащо и ужасно и ужасно и ужасно...

- Елиза! Елиза!

Глас. Ярка светлина и Елиза се продъни в будността. Чувството беше точно такова: като рязко пропадане и твърдо приземяване. „Това беше сън - чу се да казва. - Просто сън. Добре съм.“

Колко често беше произнасяла тези думи през живота си? Много повече, отколкото изобщо може да преброи. Сега обаче за първи път ги каза на мъжа, който героично се беше втурнал в стаята и, стискайки пикела^, за да я спаси от убиеца.

- Ти... ти пищеше - каза съквартирантът и Гейбриъл, стрелкайки с очи тъмните ъгли на стаята, без обаче да открие следа от убиец. Още беше сънен и рошав, маниакално ококорен, вдигнал високо пикела и готов за атака. - Искам да кажа... наистина, ама наистина пищеше.

- Знам - отвърна Елиза прегракнало. - Случва ми се понякога. - Седна в леглото. Усещаше ударите на сърцето си като топовни гърмежи - злокобни, гръмовни, отекващи из цялото тяло, и макар устата и да беше пресъхнала, а дишането - плитко, се насили гласът и да прозвучи естествено. - Съжалявам, че те събудих.

Примигвайки, Гейбриъл свали пикела.

- Не е там работата, Елиза. Не съм чувал някой да крещи така в реалния живот. Приличаше на писък от филм на ужасите.

Изглеждаше истински впечатлен. „Върви си - прищя и се да каже. - Моля те.“ Ръцете и започваха да треперят. Скоро вече нямаше да се владее и не и трябваха свидетели. Приливът на адреналин след такъв кошмар можеше да е с доста тежки последици.

- Добре съм, честна дума. Ясно? Просто...

Мамка му.

Треперене. Напрежението взе да расте, под клепачите и започна да пари и всичко излезе извън контрол.

Мамка му, мамка му, мамка му.

Тя се сви и зарови лице в завивките, усещайки как риданията се надигат и я превземат цялата. Колкото и зловещ да беше кошмарът - а него наистина си го биваше, - последиците бяха още по-страшни, защото, макар и в съзнание, продължаваше да се чувства все така безсилна. Ужасът - ужасът, ужасът - си оставаше, но се добавяше и друго нещо. Появяваше се заедно със съня, всеки път, но не изчезваше с него, а се задържаше като нанос, който приливът е изхвърлил на сушата. Приличаше на нещо отвратително - вонящ труп на левиатан^ 2*, оставен да гние на брега на нейното съзнание. Това беше покаяние. За бога, тази дума беше твърде безлична, за да го опише. Чувството, с което я оставяше сънят, беше като ножове от паника и ужас, забити в отворените и гноясали рани на вината.

Вина заради какво? Ето това беше най-страшната част. Това беше... мили боже, то беше неописуемо и огромно. Твърде огромно. Нямаше по-страшно деяние за всички времена в пределите на цялата вселена и вината беше само нейна. Но това беше нещо невъзможно и колкото повече Елиза се отърсваше от съня, толкова по-нелепо и се виждаше то.

Тя не го беше сторила, нито някога би могла да направи... това .

Но превземеше ли я сънят, вече нищо друго нямаше значение - нито логиката, нито здравият

разум, нито дори законите на физиката. Ужасът и вината заличаваха всичко.

Изсмукваха го.

Когато риданията най-после утихнаха и тя вдигна глава, Гейбриъл седеше на ръба на леглото, тревожен и преливащ от съчувствие. Гейбриъл Единджър притежаваше някаква контешка изтънченост, заради която не u беше никак трудно да си го представи с папийонка в близко бъдеще. А защо не и с монокъл. Той беше невролог, вероятно най-умният човек, когото Елиза познаваше, както и един от най-милите хора. Двамата бяха научни сътрудници в Националния природонаучен музей „Смитсониън“ - НПМ - и постепенно се сприятелиха, макар и да не бяха точно приятели, през последната година, откакто приятелката на Гейбриъл се премести в Ню Йорк заради своята докторантура, а на него му трябваше съквартирант, за да поеме част от наема. Елиза още от самото начало си даваше сметка, че е рисковано да смесва личния живот с работата точно по тая причина. Заради това.

Писъците. Риданията.

На някой заинтересован нямаше да отнеме кой знае колко време, нито щеше да се наложи да копае надълбоко, за да установи... докъде се простира анормалността... върху която беше построен този неин живот. Понякога u се струваше, че се опитва да вдигне къща върху подвижни пясъци. Но тъй като сънят от известно време не я беше тревожил, тя се изкуши да се престори на нормална двайсет и четиригодишна докторантка с обичайни грижи и проблеми и с ограничен бюджет. Напрежението около дисертацията, злобният колега в лабораторията, стипендията, наемът.