Лейни Тейлър - Сънища за богове и чудовища

На Елиза u се щеше да му каже: „Сигурно и на всички останали слагат пейсмейкър 3на седемгодишна възраст, защото „проявлението на страховете им в будно състояние“ непрекъснато им докарва сърдечна аритмия?“, но не го направи, защото това беше от онзи вид лесно запомняща се фактология, която услужливо ти идва наум по време на коктейл..

Ти знаеше ли, че на Елиза Джоунс й сложили пейсмейкър, когато била седемгодишна,

защото кошмарите й докарали сърдечна аритмия?

Сериозно? Това е безумие.

- Е, а после какво стана с теб? - попита го тя. - Какво се случи с твоите чудовища?

- Ами, отмъкнаха брат ми и ме оставиха на мира. Трябваше да им принасям в жертва по една коза на всеки Архангелов ден, но това е нищожна цена за здрав сън през нощта.

Елиза се разсмя.

- И откъде се снабдяваш с кози? - попита тя, влизайки в тона му.

- От една страхотна малка ферма в Мериленд. Сертифицирана е за жертвени кози. Както и за агнета, ако ги предпочиташ.

- Че кой не ги предпочита? И какъв е тоя Архангелов ден, по дяволите?!

- Представа нямам. Просто така ми дойде.

За миг Елиза изпита благодарност - тактичността на Гейбриъл, сладоледът и чаят, дори неговите наукообразни бръщолевения u помогнаха да се съвземе от кошмара. Сега даже се смееше, а това не беше никак малко.

После телефонът u върху масата взе да вибрира.

Кой се обаждаше в четири сутринта?! Посегна към апарата...

... но щом видя номера върху дисплея, го изпусна - или по-скоро го захвърли. Той с трясък се удари в шкафа и отскочи на пода. За секунда дори се надяваше, че е успяла да го счупи. Лежеше долу, замлъкнал. Мъртъв. Но после - бззззззззззз - оживя.

Кога ли не е съжалявала, че още не си е строшила телефона?

Това беше само номер. Някакви цифри. Без име. Име не излизаше, защото Елиза не беше запаметила в телефона си този номер. Даже не си даваше сметка, че изобщо го помни, докато не го видя - сякаш е бил там през цялото време, във всеки момент от живота u, откакто... откакто избяга. Всичко беше там, всичко си беше на мястото. И болката като от удар с юмрук в корема, все така внезапна, пронизваща и неутихнала с годините.

- Всичко наред ли е? - попита я Гейбриъл, коленичейки да вдигне телефона.

За малко да му кресне „Не го докосвай!“, но си даде сметка, че ще прозвучи съвсем откачено и се овладя навреме. Вместо това, когато u го подаде, тя просто отказа да го вземе и той трябваше да го остави на масата, все още вибриращ.

Втренчи се в апарата. Как я бяха открили? Как?! Нали си промени името? Нали изчезна? Мигар през цялото това време са знаели къде се намира, мигар през цялото време са я наблюдавали? Тази мисъл я ужаси. Мисълта, че годините свобода са били просто една илюзия...

Жуженето спря. Включи се гласовата поща и пулсът на Елиза отново се превърна в топовна канонада: взрив след взрив я разтърсваха отвътре. Кой беше това? Сестра u? Или някой от „чичовците“?

Майка u?

Който и да се обаждаше, Елиза имаше само минута да се чуди дали този някой е оставил съобщение - и ако да, ще събере ли кураж да го прослуша, - защото телефонът отново забръмча. Не беше гласово съобщение. Оказа се есемес.

Той гласеше: Пусни телевизора.

Пусни... ?

Елиза вдигна поглед от телефона сериозно обезпокоена. Защо? Какво искаха да види по телевизията? Та тя дори нямаше телевизор! Гейбриъл я наблюдаваше напрегнато и погледите им се срещнаха в мига, когато чуха първия писък. Елиза едва не излезе от кожата си, скачайки от стола. Някъде отвън се разнесе продължителен, нечленоразделен вик. Или пък беше отвътре? Чуваше се високо. Идваше от сградата. Я чакай! Ето още един. Какво ставаше, по дяволите?! Хората крещяха в... шок? От радост? От ужас? После телефонът на Гейбриъл също взе да вибрира и пред очите на Елиза започна да се ниже цяла поредица от съобщения - бззз бззз бззз бззз бззз. Този път от различни приятели, включително Тадж от Лондон и Катрин, която се занимаваше с теренно проучване в Южна Африка. Думите бяха различни, но всички образуваха вариации на едно и също смущаващо настояване: Пусни телевизора.

Гледаш ли това?

Събуди се. Телевизорът. Още сега.

До най-последното. Онова, от което на Елиза u се прищя да се свие в зародишна поза и да престане да съществува.

Върни се у дома, гласеше то. Ние ти прощаваме.

Появиха се в петък посред бял ден в небето над Узбекистан и първо ги забелязаха в Самарканд, град по стария Път на коприната, а от там новината плъзна по всички телевизионни канали, отразяващи... Посетителите.