Айзък Азимов - Самите богове

— Нищо не излезе! — съобщи рязко Ламонт. — Доникъде не стигнах.

Имаше мрачен вид, който подхождаше на хлътналите му очи и несъразмерно издължената му брадичка. Беше навъсен дори и в най-добрите си мигове, а сегашният не беше от тях. Вторият му официален разговор с Хелъм се бе провалил още по-пълно, отколкото първия.

— Не драматизирай нещата — успокои го Майрън Броновски. — Сам не очакваше да постигнеш нещо. Така каза. — Той подхвърляше във въздуха фъстъци и когато падаха, ги ловеше с дебелите си устни. Никога не пропускаше. Не беше нито твърде висок, нито твърде слаб.

— От това не ми става по-приятно. Но ти си прав, няма никакво значение. Има други неща, които мога и възнамерявам да направя, а освен това разчитам на теб. Ако можеш само да установиш…

— Не завършвай, Пит. Чувал съм го вече. Трябва само да разгадая начина, по който мисли нечовешки разум.

— Разум по-добър от човешкия. Тези същества от паравселената полагат усилия да ги разберем.

— Може и да е така — въздъхна Броновски, — но се опитват да го направят посредством моя разум, за който понякога мисля, че е по-добър от човешкия, но не много. Често лежа буден сред нощния мрак и си задавам въпроса дали различни видове разум въобще са в състояние да влязат във връзка помежду си; а когато съм изкарал особено тежък ден, се питам дали изразът „различни видове разум“ има някакъв смисъл.

— Има — заяви разярено Ламонт и в джобовете на престилката ръцете му явно се свиха в юмруци. — Той означава Хелъм и мен. Означава този герой-глупак доктор Фредрик Хелъм и мен. Ние сме различни по разум, защото когато му говоря, той не разбира. Идиотското му лице става още по-червено, изпулва очи и престава да чува. Бих казал, че мозъкът му отказва да работи, но нямам доказателства за други състояния, които също евентуално преустановяват дейността му.

— Що за маниер да се говори за бащата на Електронната помпа — измърмори Броновски.

— Точно така. Прочутият баща на Електронната помпа. Незаконна рожба. По същество приносът му е съвсем малък. Зная.

— И на мен ми е известно. Често си ми го изтъквал — прибави Броновски и подхвърли нагоре нов фъстък. Не го изпусна.

Случило се тридесет години преди това. Фредрик Хелъм бил радиохимик, мастилото по докторската му дисертация още не било изсъхнало и той не давал никакви признаци, че ще разтърси света.

Разтърсването на света започнало с факта, че една прашна стъкленица за реактиви с надпис: „Метал волфрам“ стояла на бюрото му. Не била негова; никога не я бил използувал. Останала му наследство от някакъв неустановен ден в миналото, когато друг обитател на стаята поискал волфрам поради отдавна забравена причина. В същност дори вече не било волфрам. Съдържанието се състояло от малки гранули, обвити от дебел слой окис — сиви и прашни. Никому непотребни.

Един ден Хелъм влязъл в лабораторията (за да бъдем точни, било 3 октомври 2070 г.), започнал работа, внезапно спрял преди десет часа, втренчил поглед в стъкленицата и я повдигнал. Била все така прашна, с все така избелял етикет, но той се провикнал:

— Майната му, кой, по дяволите, си е играл с тая стъкленица?

Така поне твърдеше Денисън, който дочул провикването и след едно поколение разправил всичко на Ламонт. Официалното описание на откритието, както е дадено в книгите, е лишено от солените изрази. Човек остава с впечатлението за химик с остър поглед, който долавя промяната и незабавно прави дълбокомислени изводи.

Не било така. Хелъм не се нуждаел от волфрама; той нямал никаква стойност за него и фактът, че някой е бъркал в стъкленицата въобще не бил от значение за него. Но той мразел всякаква чужда намеса по бюрото му (както толкова други) и подозирал, че някои хора изгарят от желание да му се бъркат, подтиквани от чиста злоба.

На времето никой не си признал, че знае нещо по въпроса. Бенджамин Алън Денисън, който дочул първоначалното провикване, бил в стаята си точно от другата страна на коридора, а двете врати стоели отворени. Той вдигнал очи и срещнал обвиняващия поглед на Хелъм.

Не обичал особено Хелъм (никой не го обичал) и предишната нощ бил спал зле. Както си спомняше по-късно, останал доволен, че има върху кого да си излее лошото настроение, а Хелъм бил при това най-подходящият кандидат.

Когато Хелъм вдигнал стъкленицата пред лицето си, Денисън се отдръпнал с явно отвращение.