Лейни Тейлър - Сънища за богове и чудовища

Дали защото не проумяваше езика им и затова дебнеше изражението на лицата им; дали защото и преди ги беше виждала заедно и знаеше как се отнасят един към друг, но Зузана някак схвана едно нещо: макар в тази тълпа от воини зверове, събрани около Тиаго, химерите да бяха повече, мигът принадлежеше на Кару и Акива.

До момента двамата издържаха стоически, стояха с каменни лица и поне на десет разкрача един от друг, като дори не се поглеждаха, но въпреки това Зузана остана с чувството, че наблюдава два магнита, които се преструват, че не са магнити.

Което, знае се, действа само докато накрая не се провали.

Два свята, два живота. Но вече не.

Кару беше направила своя избор. „Аз съм химера“, беше казала на Акива. Стана само няколко часа преди двамата със сестра му да „избягат“ от казбата и да отлетят, за да изпепелят портала над Самарканд. Трябваше да се върнат, за да изгорят и този, запечатвайки завинаги входа между Земята и Ерец. Той се питаше кой от двата свята ще избере тя. Сякаш изобщо имаше избор. „Моят живот е там“, беше казала.

Не беше така обаче. Заобиколена от създания, на които почти без изключение беше дала плът, а те в отговор я презираха, задето е блудница на ангел, Кару си даваше сметка, че за нея в Ерец няма живот, а я чакат само задължения и мизерия, изтощение и глад. Страх. Отчуждение. Смърт, твърде вероятно.

Болка, със сигурност.

А сега?

- Можем да се бием заедно срещу тях - каза Акива. - Аз също имам войска.

Кару стоеше като вкопана в земята, едва дишаща. Акива беше много закъснял. Войската на серафимите - безмилостният Доминион на Яил, елитният легион на Империята - вече беше преминала през портала, затова немислимото предложение на Акива към неговия враг беше изненада за всички, включително и за сестра му. Да се бием заедно срещу тях? Кару забеляза как Лираз се извръща недоумяваща към него. Тя самата изпитваше същото недоумение, защото едно беше сигурно: колкото и да изглеждаше немислимо предложението на Акива, шансът Тиаго да го приеме беше двойно по-немислим.

Белия вълк би умрял хиляди пъти, преди да се съюзи с ангелите. По-скоро би предпочел да срине всичко около себе си. Или да види свършека на света. Самият той със собствените си ръце би допринесъл за тоя свършек, отколкото да му мине през ум да приеме подобно предложение.

Ето защо Кару беше стъписана като останалите - макар и по различна причина, - когато Тиаго... кимна.

Разнесе се изненадан съсък, дали откъм Ниск, или откъм Лиссет, неговите двама лейтенанти ная. Ако не се брои трополенето на камъчетата, запратени надолу по склона от удар с опашка, това беше единственият звук, който долетя откъм редиците на химерите. Кръвта зашумя в ушите на Кару. Какви ги вършеше той?! Надяваше се поне той да е наясно какво прави, защото за нея постъпката му беше същинска загадка.

Погледна крадешком към Акива. Сега по лицето му не се четяха нито скръбта и погнусата, нито смущението и любовта от предишната вечер; маската му отново беше спусната, както и нейната. Всичките u вълнения трябваше да останат скрити, а имаше много какво да крие.

Акива отново се беше върнал. Никой ли не може да се махне окончателно от тая проклета казба?! Постъпката му беше колкото смела - той винаги е бил смел - толкова и безразсъдна. Само дето сега не рискуваше единствено себе си. Залагаше на карта всичко, което тя се опитваше да постигне. Пък и ситуацията, в която поставяше Вълка: предоставяше му още едно приемливо извинение да не го убие?

Ами нейното положение в случая?! Май това най-много я объркваше.

Ето го пред нея Акива, врага, в когото се беше влюбила два пъти в два различни живота, обладаващ сила, почерпена сякаш от самата вселена, и нищо чудно наистина да беше така, но не това сега беше от значение. А че тя стоеше до Тиаго. Тъкмо това място си избра в името на своя народ: да бъде редом с Тиаго.

Нещо повече - макар Акива да не го знаеше, - това беше Тиаго, когото тя създаде за своя угода: такъв, чието присъствие можеше да понесе. Напоследък Белия вълк не беше... себе си. Благодарение на нея тялото, което ненавиждаше, вече беше населено от по-добра душа - о, Зири - и тя се молеше на всички обитатели на безкрайните божествени селения в нейните два свята никой да не се досети за това. Във всеки миг тази болезнена тайна тежеше като граната в ръката и. Сърцето u от време на време пропускаше по някой удар и губеше ритъма си. Дланите u лепнеха от пот.