Лейни Тейлър - Сънища за богове и чудовища

Всички бяха стъписани, изгубили ума и дума, невярващи; нито един дори за миг не допусна, че подобно събитие е възможно в небето на техния роден и познат свят. Това, разбира се, беше някаква измама. Ако ангелите са истински - което беше абсурд, - тогава не трябваше ли поне малко да се различават от картинките в учебника по религия на неделното училище?

Всичко изглеждаше прекалено съвършено. Значи трябва да е някаква постановка.

- О, това с арфите ми идва малко в повече - обади се един палеобиолог. - Направо изтрепаха рибата.

В привидната им самоувереност обаче се усещаше реално напрежение, защото никой от тях не беше глупак, а в теорията за нагласената постановка зееха доста пробойни, които се умножиха, щом новинарските хеликоптери дръзнаха да приближат летящите редици на посетителите и картината от излъчването на живо стана много по-ясна, а коментарите - все по-разногласни.

Никой не искаше да си го признае, но това изглеждаше толкова... истинско.

Като например крилете. Разтворени стигаха най-малко дванайсет стъпки ширина, а всяко перо представляваше огнен език. Плавното извисяване и спускане във въздуха, невъобразимата грация и мощ на техния полет - това беше отвъд пределите на която и да е технология, предназначена да създава илюзии.

- Може пък репортажите да са фалшиви - предположи Гейбриъл. - Възможно е всичко това да се окаже някаква компютърна графика. Нещо като Война на световете 5 на двайсет и първи век.

Тук-там се дочу мърморене, макар всъщност никой да не прие думите му насериозно.

Елиза стоеше смълчана, гледаше. Нейните собствени страхове бяха от съвсем различен характер в сравнение с техните и при това... много по-големи. Така и трябваше да бъде. Нали ги отглеждаше цял живот.

Ангели.

Ангели. След произшествието на Карловия мост в Прага преди няколко месеца беше успяла да запази известна доза здравословен скептицизъм, за да не се срине окончателно. Тогава съществуваше вероятност това да е нагласена работа: три ангела, появили се и изчезнали, без да оставят каквато и да е следа от своето пребиваване. Сега обаче имаше чувството, че от онзи момент нататък целият свят е очаквал със затаен дъх някаква случка, минаваща отвъд пределите на здравия разум, която да премахне и последните съмнения. Тя също, заедно с всички останали. Ето че най-накрая това се случи.

Сети се за телефона си, умишлено изоставен в апартамента, и се зачуди какво ли ново съобщение я чака на дисплея. Замисли се за свръхестествената мрачна сила, от която успя да избяга в съня си тази нощ. Стомахът u се сви на юмрук, когато усети как дюшемето, с което беше покрила подвижните пясъци на предишния си живот, започва да шава под краката u. Нима наистина си мислеше, че може да избяга? Онзи минал живот беше още тук, винаги я е съпътствал, а новият, който издигна върху неговите основи, беше стабилен колкото е стабилна колиба върху склона на неугаснал вулкан.

ПРИШЕСТВИЕТО + 3 часа

- Ангели! Ангели! Ангели!

Това крещеше Зузана, изскачайки от вана, който вдигна пушилка и се закова на място върху прашния склон. Пред нея се издигаше „Замъкът на чудовищата“: мястото, където бунтовническа армия от един друг свят се беше укрила, докато възкреси своите мъртви. Съградена от кал крепост с нейните змийски гнезда и вонята, с огромните си воини-зверове и ямата, пълна с трупове. Тази развалина, от която двамата с Мик успяха да избягат под прикритието на нощта. Невидими. По настояване на Кару.

Откаченото, но много убедително настояване на Кару.

Защото... животът им бил в опасност.

Точно тук ли се връщаха пак с викове и крясъци? Едва ли можеше да се каже, че инстинктът им за оцеляване действа.

Кару изникна отнякъде и се понесе над стените на казбата по своя си безкрил начин, грациозна като балерина при нулева гравитация. Зузана се втурна нагоре, спринтирайки по склона, докато приятелката u не се спусна на земята да я пресрещне.

- Ангели - изрече останала без дъх Зузана, преливаща от новини. - Мътните да го вземат, Кару. По цялото небе. Стотици. Стотици. Светът. Направо. Е откачил.

Думите се сипеха, но докато се чуваше как ги изрича, Зузана гледаше приятелката си. Огледа я и политна назад.

Какво, по дяволите... ?!

Врата на кола, стъпки на тичащи крака и Мик вече беше до нея, също втренчен в Кару. Не обели нито дума. Никой не продумваше. Настана тишина, подобна на празно балонче от комикс: заемаше място, но без нито една дума в него.