Дейвид Зиндел - Падналите богове

Това е историята на моя син Данло уи Соли Рингес. Опознах го много добре, макар че неговата участ (а и моята) бе да израсне див, загубена мъжка рожба, живяла откъсната от истинския си народ. Когато дойде в Никогея, той не знаеше почти нищо за произхода си и за цивилизацията на Града на светлината — всъщност изобщо не съзнаваше, че е човешко същество. Възприемаше се като алалой, като представител на онази каркирана раса, която живееше на ледените острови на запад от Никогея. Приемните му братя и сестри носеха отпечатъка на хромозоми, променени много отдавна — всички те имаха силни примитивни лица с изпъкнали вежди и дълбоко хлътнали очи, телата им бяха космати и мощни, покрити с кожи на някога живи животни. Те бяха по-яки и жизнени и в много отношения далеч по-мъдри от съвременните човешки същества. Известно време Данло бе споделял техния свят. Свят на лов из замръзнали гори в ранна утрин, свят на девствен лед, вятър и морски птици, носещи се на бели вълни из небето. Свят на разнообразие и изобилие. И над всичко, свят на хала, алалойската дума за хармонията и красотата на живота. Данло имаше трагичната участ още в ранна възраст да научи крехката природа на хала. Ако не го беше сторил обаче, може би никога нямаше да се отправи на път към града на предците си и да се върне при своя баща. Ако не се бе отправил на този път, който трябва да поемат всички мъже и жени, малкият му студен свят и вселената, от която той е част, навярно щяха да имат съвсем различна съдба.

Данло възмъжа сред девакското племе на алалоите, които живееха на планинския остров Куейткел, дом на деваките от безброй поколения. Никой не помнеше, че преди хиляди години предците им са избягали от развалините на Старата Земя. Никой не помнеше дългото пътуване из студените блестящи простори на галактиката или че светлинките в небето са звезди. Никой не знаеше, че цивилизованите човешки същества наричат планетата си Ледопад. Никой от деваките и другите племена не помнеше тези неща, тъй като предците им бяха пожелали да забравят шайдата на вселена, изпаднала в хаос от лудост и война. Те искали само да живеят в хармония с живота като естествени човешки същества. Затова изменили плътта си и отпечатали в мозъците си познанията на най-древните хора от Старата Земя, и когато свършили, унищожили огромния си сребрист кораб. И сега, след много хиляди години, девакските жени събираха балдови орехи, които печаха на огъня, а мъжете ходеха на лов за мамути, шагшаи или дори за тотюние, огромната бяла мечка. Понякога, когато морските ледове ставаха твърди и дебели, тотюние излизаше на сушата и ходеше на лов за тях. Подобно на всички живи същества, деваките познаваха студ и болка, раждане, радост и смърт. Смърт — не беше ли тъкмо девакска поговорката, стара като пещерата, в която живееха, че смъртта е лявата ръка на живота? Те знаеха почти всичко за смъртта: познат им бе плачът на нунки, тюлена, когато копието пронизва сърцето му, протяжната погребална песен на старица, ужасяващото мълчание на дете, което умира в нощта. Те познаваха естествената смърт, която прави място за нов живот, но не знаеха нищо за злото, което идва от нищото и убива дори най-силните мъже, не знаеха за истинската природа на шайда.

Когато Данло бе почти на четиринайсет години, деваките бяха покосени от ужасна болест, наречена „бавното зло“. Един ден в разгара на зимата мъжете и жените едновременно се разболяха от тайнствена треска. Тя лишаваше хората от сетива и съзнание, те се парализираха и от ушите им течеше гной. От цялото племе здрави останаха само Данло и Соли Трипръстия. На техните плещи падна задължението да ходят на лов и да готвят храната, да топят сняг за питейна вода и да пазят да не угаснат каменните лампи, за да има поне малко светлина и топлина за болните. Данло и Соли Трипръстия обичаха своите племенни братя и сестри, както обичаха живота, и цели шест дни работиха като луди, за да изпълняват стотиците дребни ежедневни задължения, необходими, за да не си отиде племето им твърде рано.