Дейвид Зиндел: Падналите богове

Но тъй като болните деваки бяха осемдесет и осем, а те само двамина, това просто не бе възможно. Племето на Данло бавно — защото алалоите са жилави, издръжливи хора — започна да умира. Неговата племенна сестра Силехе беше една от първите, които потеглиха на пътя към обратната страна на деня. Последваха я племенните му бащи Уемайло и Чокло, старият Лилуйе и мнозина други. Скоро пещерата се изпълни с разлагащи се трупове, които чакаха да ги погребат. Данло се мъчеше да не им обръща внимание, макар че за деваките грижата за мъртвите е почти също толкова важна, колкото и за живите. Той щедро отдаваше енергията си на приемния си баща Хайдар и на Чандра, единствената жена, която бе познавал като своя майка. Правеше кръвен чай и наливаше гъстата хладка течност в устите им, разтриваше гореща тюленова мас по челата им, молеше се за душите им, правеше всичко възможно, за да им попречи да потеглят по пътя. Но напразно. Накрая бавното зло ги открадна от живота. Данло се молеше, плачеше и напусна колибата им с намерението да излезе от пещерата, за да намери огнецветя, които да положи на гроба им. Но беше толкова изтощен, че падна в една пряспа и веднага потъна в дълбок сън. По-късно Трипръстия Соли го откри там, засипан от новия сняг.

— Данло — каза Соли, когато разчисти искрящата сорееш от кожите на момчето, — уо ланиа-ти? Добре ли си?

— Просто спях — отвърна Данло. — Ми талу лос уаморашу. Бях много уморен. — Разтърка очи със заскрежените си ръкавици. Макар и седнал в снега, бе висок за момче на тринайсет години. Беше по-висок, по-строен и по-плещест от всичките си племенни братя. Всъщност изобщо не приличаше на алалой. Имаше дългия нос и изпъкналите лицеви кости на баща си. Очите му бяха очите на майка му, тъмносини като втечнени скъпоценни камъни, и въпреки че бе много уморен, бяха пълни с блясък. Другите човешки същества от почти всеки град от Цивилизованите светове биха го намерили за извънредно красив. Но той никога не беше виждал истинско човешко същество и се смяташе за различен от племенните си братя. Не точно за грозен, но за доста странен и малко уродлив, като чуждо пиле, излюпено в гнездо на врабчеястреби.

— Не бива да спиш в снега — каза Соли и отметна прошарената си черна коса. Като всички алалойски мъже, той бе едър и мускулест. Беше много уморен. Раменете му бяха увиснали и погледът му бе унесен и замислен. Изглеждаше разтревожен. — Само кучетата спят в снега.

— Бях тръгнал да набера огнецветя — отвърна Данло. — Не зная какво се е случило.

— Можеше да спиш прекалено дълго и никога да не се събудиш.

Соли му помогна да се изправи. Стояха близо до входа на пещерата. На десетина метра от тях за коловете в снега бяха завързани впрегатните кучета на дванайсетте семейства. Те се дърпаха на каишките си, виеха, молеха за вечерната си храна. Данло не си спомняше кога ги е хранил за последен път. Не си спомняше кога се е хранил за последен път и самият той. Бе късен следобед и слънцето се снижаваше. Въздухът беше син и студен, чист като силка, новия лед. Той погледна към долината под пещерата. Гората вече тънеше в тъмнозелени и сиви сенки — утре можеше да иде на лов за шагшаи, но тази вечер кучетата щяха да си останат гладни.

— Хайдар и Чандра преминаха оттатък — рече той. И погледна Соли.

— Да, те бяха последните.

— Хайдар и Чандра — повтори Данло и изтри от челото си топящия се сняг. И после каза молитва за душите на приемните си родители: — Хайдар ет Чандра, ми алашариа ла шантих деваки.

Соли потърка нос с трипръстата си ръка и отвърна:

— Шантих, шантих.

— И Саня — рече Данло, — и Махира, те също преминаха.

— Шантих — повтори Соли.

— И Ириша, Юкио и Джему — всичките алашару.

— Шантих.

— И Рафаел, Чокло и Аневей. И Ментина, всички изминаха големия път.

— Да — каза Соли, — шантих.

— Всички са мъртви.

— Да.

— Преди десет дни всички бяха живи и тлъсти с живот, даже старият Анала, а сега…

— Не говори за това. Думите са само думи — нямат цел. Данло си свали ръкавиците и притисна очи — горещата вода в тях изгори студените му пръсти.

— Много съм уморен — каза той. И после: — Блажените деваки — цялото племе. Как е възможно? Соли обърна лице на север и не отговори. Данло проследи погледа му нагоре към мястото, където над тях се издигаше острият връх на Куейткел — огромна блестяща планина, замръзнала в гранит и лед, бог, който ги наблюдаваше. Преди четири хиляди години първите деваки бяха нарекли острова по името на планината в неговия център. Предците на Данло бяха погребвани там поколение след поколение. Надигна се вятър и бясно развя косите му. Той затвори очи. Вятърът носеше ледени кристалчета, мирис на борови иглички и смърт.

Читать дальше