Дейвид Зиндел: Падналите богове

— Да, Хайдар познаваше истинските ти родители — призна Соли.

— Тогава какви са били имената им? Защо не ми ги е казал?

Щеше да ти ги каже, когато станеш мъж, по време на инициацията ти. Има неща, които не са за момчета.

— Аз съм почти мъж — отвърна Данло. Изражението му беше едновременно открито и болезнено, невинно и решително. — Сега, когато Хайдар е мъртъв, трябва да ми разкажеш.

— Не, още не си мъж.

С дългите си нокти Данло остърга скрежа от кожите си. Опита се да види отражението си в лъскавите стени на колибата, но успя да различи само сянката си, очертанието на лицето си и буйните коси, които правеха млечнобелия сняг тъмен.

— Почти съм мъж, не е ли така?

— Ще станеш мъж следващата зима, след инициацията си. — Соли се прозя. — Вече е време за сън. Утре трябва да идем на лов, иначе ще умрем от глад и ще се присъединим към останалите от племето.

Известно време Данло усилено мислеше. Имаше природно остър ум, станал още по-остър от мисловните инструменти, които Соли тайно му бе дал. Откакто се помнеше, Соли го водеше сам в гората да рисува фигури по утъпкания сняг. Научи го на геометрия, научи го на неща, които наричаше сфери, странни координатни системи и безкрайности. На доказателствени структури и топология, и най-вече на прекрасната кристална логика, която управляваше вселената на числата. Логика. Въпреки че я намираше за странен начин на мислене, Данло обичаше да спори със Соли логично.

Той притисна ръка към устата си, за да скрие усмивката си, после рече:

— Пътуването през източните ледове към Вълшебния град ще е дълго и трудно, нали?

— Да — отвърна Соли. — Много трудно.

— Дори мъж може да не завърши такова пътуване — може да го нападне тотюние, мечката, или да го убие със студ Дъхът на змея, или пък…

— Да, пътуването ще е опасно — прекъсна го Соли.

— Ами ако бях останал сам да търся Града? — тихо попита Данло. — Или ако бавното зло те открие сред ледовете? Ами ако сянкохората във Вълшебния град не познават хала? Сянкохората могат да те убият заради месото ти. Ако умреш преди инициацията ми, как изобщо ще стана мъж?

За Данло, както и за всяко алалойско момче, преходът към мъжественост бе третото най-важно преобразяване и тайнство в живота след раждането и смъртта.

Соли разтри слепоочията си и въздъхна. Бе много уморен, но беше разбрал логиката в думите на Данло: че ще се наложи да направи прехода си година преди определеното време. Така че му се усмихна и каза:

— Смяташ ли, че си готов, Данло? Още си прекалено млад.

— Почти на четиринайсет съм.

— Прекалено млад — повтори Соли. — Понякога дори петнайсет години не са достатъчни. Раните са много болезнени. Много момчета, дори по-големи от теб, не бяха готови за болката от ножа. И после, след ножа… — Той замълча и погледна момчето.

— И после е тайното познание, нали? Песента на предците?

— Не, след болката идва ужасът. Чистият ужас. Данло знаеше, че Соли се опитва да го уплаши, затова се усмихна, за да скрие страха си. Въздухът в колибата бе изпълнен с пара от кипящия чай и от ритмичните им издишвания — това беше селура, влажен студ — не толкова студен, колкото белият студ, но достатъчно, за да оближе кожата му като жаден тюлен и да го накара да потрепери. Той се сгуши в кожите си и се опита да се стопли. През целия си живот беше чувал от по-големите момчета и младите мъже слухове за прехода към мъжественост. Било като да умреш, веднъж му каза Чокло, да умреш абстрактно, ур-алашара — като да преминеш оттатък, но не от обратната страна на деня, а да идеш при някого и да откриеш в него нов, тайнствен свят. Замисли се какво ли ще е да го направи и се помъчи да заспи, но беше прекалено изпълнен със смърт и живот, прекалено изпълнен със самия себе си. Изведнъж цялото му тяло неконтролируемо затрепери. Изпита непреодолимото чувство, че животът му, всяко негово денонощие ще е крайно опасно, сякаш минава по снежен мост над дълбока пропаст. Изпълни го свръхвъзбуда от очакване да извърши този вечен преход. И тогава дълбоко в него се появи ново знание, внезапно и важно: той обичаше своята тъмна, дива част, както обичаше живота. Тимиура хала, следвай обичта си, следвай съдбата си — не беше ли това учението на стотици поколения от неговия народ? Ако умреше по време на прехода от дете към мъж, ако умреше вътрешно или от истинска смърт с кръв и болка, щеше да е умрял в търсене на живот, а това сигурно беше най-голямата хала, която може да направи човек. Треперенето престана и той усети, че се усмихва.