Дейвид Зиндел - Падналите богове

— Данло! — изкрещя от мрака мощен глас. — Данломи! — Не го викаше Соли — това не беше глас на човек. — Данло, дорона си-лот! Данло, ние искаме твоята кръв!

Това бе гласът на ужасно животно — никога преди не го беше чувал. Едновременно пищеше като птица и ревеше като мечка. Той започна да трепери или навярно просто потръпваше, не можеше точно да определи. Въпреки силния студ го изби пот — по лицето, по гърдите и корема. Животното отново изрева и Данло неподвижен зачака да разкъса пулсиращите артерии на гърлото му. Искаше му се да затвори очи и да извика, но не можеше. Гледаше право нагоре към замайващите светлини и внезапно те изчезнаха. Животното се бе навело над него и скриваше нощното небе. Всъщност това изобщо не беше животно — беше Звяра от разказите на младите мъже. Имаше рога и огромни остри зъби като кит убиец, жестокият му закривен клюн се навеждаше към лицето му, ноктите му бяха нокти на снежен тигър и замахваха към корема и слабините му. Никога не бе виждал човек да носи маска, но дори да беше, лявата му страна пак щеше да вика, че Звяра се готви да го разкъса. Той се стегна и не помръдна.

— Данло, ние искаме твоята кръв! — отново изръмжа Звяра.

„Умирам, за да живея“ — помисли си той и мислено повтори девакската молитва за инициация.

Още откакто се помнеше, още откакто бе видял голи по-възрастни мъже и с уплаха и почуда беше погледнал между краката им, той знаеше, че този момент трябва да настъпи. Звяра се пресегна надолу и сграбчи члена му. Ноктите му бяха студени и остри. От страх и студ незащитените му тестикули се втвърдиха в торбичката си. Ужасно се страхуваше — никога не бе изпитвал такъв присвиващ стомаха му страх, дори когато Хайдар се разболя от бавното зло и от ушите му започна да тече кръв. Страхът го обгърна като мъртъв, студен въздух, спуснал се от небето, задушаваше го и стягаше дробовете му. Страхуваше се, че Звяра ще забие нож в него, да, страхуваше се от болката, но още повече се ужасяваше да не се сгърчи като уплашен снежен заек и да не се опита да избяга. Ако го стореше, щеше да бъде убит. Звяра щеше да го убие, задето се е поддал на страха си. Тази мисъл на свой ред подхрани страха му и го усили, докато по ребрата му потече пот и намокри кожите под него. Вятърът го смрази до костите и той се отчая, защото усети, че пропада в черна бездънна нощ, от която нямаше измъкване. „Страхът е съзнанието на детето“ — спомни си думите на Хаидар, когато веднъж се бяха изгубили в морето. Погледна нагоре към ярките звезди в очакване Звяра да забие ножа си, да разкъса гърлото му и в момент на оживление осъзна, че е тук, за да предаде страха си или по-скоро да загуби част от себе си, да остави да умре детинската му представа за самия него като отделно същество, ужасено от света. Всички мъже трябваше да бъдат изпитани така, той знаеше, иначе никога не можеха да станат истински мъже. Точно в този миг Звяра изрева нещо в нощта — мощен, яростен звук, който разклати черепите наоколо. Данло усети, че дърпат краекожието му от главичката, последва разкъсваща, изгаряща болка. Той стисна челюсти толкова силно, че му се стори, че зъбите му ще се счупят на парченца и ще се забият във венците му. Мускулите му се напрегнаха, за да се откъснат от костите му, и за миг очите му запламтяха толкова ужасно, че не можеше да вижда. Все още можеше да чува обаче и в много отношения това бе най-лошото — хрущящият, раздиращ звук на откъсването на краекожието от члена му. „Боли! — безмълвно изкрещя той. — О, Господи, боли!“ Болката беше червен пламък, изгарящ члена му чак до корема и гърба му. Болката го поглъщаше жив — светът бе само огън и болка. Последва миг, в който тялото му беше като един-единствен нерв, свързан с невероятно по-големи нервни клетки и мрежа от живи същества: с дърветата, звездите и вълците, които виеха в долините. Можеше да чуе как предсмъртният вой на чуро, яга и всички животни, които бе убил, избухва от собственото му гърло — спомни си историята за патуинско момче, умряло по време на прехода си, и усети внезапно притискане под ребрата, сякаш черният му дроб беше пронизан от копие или нокът. В един ослепяващ миг отново видя лицата на всички от племето — молеха се да бъдат освободени от бавното зло. Болката на всички тези хора и същества, на абсолютно всичко, потече в него като река от разтопен камък. Болеше го да помръдне, да извика, да се изправи и избяга. Едва сега, изцяло погълнат от ужасната болка, която е осъзнаването на живота, той вече не се страхуваше. Отвъд болката имаше само смърт. Смъртта бе лявата ръка на живота и изведнъж Данло съзря дългите й студени пръсти и дълбоки очертания с яснота, която го удиви. Гледана от една перспектива, смъртта беше жестока и ужасна като ръка на убиец, надвесена над бебешко лице, но от друга тя бе позната като извивките на отворената му бащина длан. Щеше да умре, тази нощ или след хиляди нощи — почти можеше да види момента, в който светлината щеше да напусне очите му и щеше да се присъедини към всички други светлини в небето. Умираше дори в този момент, докато Звяра го разкъсваше, но по някакъв странен начин никога не се беше чувствал толкова жив. Мълчеше и лежеше неподвижно, заслушан във вятъра, който брулеше дърветата и планините. Чу глас, който му нашепваше, че червената главичка на члена му трябва да е изложена на студения въздух, също както мъжът в него най-после трябва да е свалил детската си кожа от желания и увереност, за да познае света такъв, какъвто наистина е. Това е пътят на живота, чу да казва гласът. Животът винаги се живее близо до смъртта и е постепенното й събличане, за да се преродиш.