Дейвид Зиндел - Падналите богове

— Ми алашариа — за сетен път каза Данло и се обърна към Соли. — Свършено е, нали?

Тръгнаха надолу сред тъмните гробове, надолу сред преспите и полюляващите се дървета ю. В небето имаше звезди и сняг покриваше цялата гора. Стигнаха до потока, където бяха издигнали малка снежна колиба, в която да живеят. Никога вече нямаше да спят в пещерата.

— Какво ще правим сега? — попита Данло.

— Утре отново ще идем на лов — отвърна Соли. — Ще ходим на лов, ще се храним и ще продължаваме да се молим.

Данло замълча и погледна студената снежна колиба, която щеше да им осигури подслон за нощта, а може би и за много нощи. И после рече:

— И все пак, какво ще правим?

Пропълзяха през входа на колибата. Тунелът беше мрачен, леден и тесен и Соли едва успя да се промуши. Вътре бе по-просторно, макар и не толкова, че да могат да се изправят, без да пробият с глава снежния купол. Данло внимателно се движеше в сумрака, за да не ритне снежните блокове, които изграждаха стените на колибата. Разпъна кожите си за спане върху леглото от здраво утъпкан сняг. Соли прибави тюленова мас в каменната лампа — издълбан камък, който гореше непрекъснато, макар и слабо. Данло гледаше мъничкото перлено пламъче, което плаваше в тъмната мас. Заоблените бели стени на колибата блестяха с топла жълта светлина.

— Да, какво ще правим — повтори Соли и постави върху каменната лампа малък глинен чайник с вода. Преди сън обичаше да пие кръвен чай.

Данло си помисли, че Соли е странен мъж, див като самия него или по-скоро какъвто щеше да стане той, ако някога станеше мъж. Тази дивота го привличаше. Нима преди няколко поколения прапрадядото на Соли не беше напуснал племето, за да прекоси южните ледове? Нима Соли и вече мъртвото му семейство не се бяха завърнали от легендарните Блажени острови с фантастични разкази за толкова топъл въздух, че снегът падал от небето като вода? Говореше се, че веднъж Соли прекосил източните ледове до Вълшебния град и че там сянкохората живеели в огромни като планини каменни колиби. Данло се чудеше дали тези истории са верни, също както се чудеше на тайното, диво познание за числата и кръговете, на което го бе научил Соли. Помисли си, че Соли е наистина загадъчен и изведнъж го осени поразителна идея: навярно затова бавното зло бе избегнало и него.

Данло загреба малко замръзнала тюленова кръв от един мях и потопи възчерната кристална маса в чайника.

— Ще трябва да заминем на запад до Сауелсалия или Рилрил, нали? — попита той. — Чувал съм, че сме имали много братовчеди сред патуините. Или може би сред олоруните — кое от племената мислиш, че ще ни приеме?

Беше му неудобно да приказва толкова много, защото не беше прието момче така свободно да говори пред мъж. Но бе неуверен и се страхуваше за бъдещето — а и всъщност винаги беше обичал да говори. Особено със Соли — ако не започнеше той. Соли най-вероятно щеше да мълчи като камък.

— Да пътуваме на запад може би няма да е разумно — отвърна след дълго мълчание Соли и отпи от кръвния чай. Данло го наблюдаваше как повдига чашата към устата си — очите му изглеждаха забулени в пара и потайност.

— Какво друго можем да направим?

— Можем да останем тук, на Куейткел. Тук е нашият дом.

Данло вдигна ръка към очите си и мъчително преглътна буцата в гърлото си — там сякаш бе заседнало парче месо.

— Как можем да останем тук? Няма жени, които да ни правят дрехи, няма вече момичета, които да пораснат и да ни станат съпруги. Не остана никакъв живот, как можем да останем и ние?

Соли мълчаливо отпи от чая си, а Данло продължи:

— Грешно е да оставим живота да свърши, нали? Да остареем и никога да нямаме деца? Да му позволим да умре — това не е ли също шайда?

— Да. Живот. Шайда — най-после отвърна Соли. — Шайда.

Нещо в начина, по който Соли гледаше чая си, накара Данло да изпита остра болка над черния си дроб. Тревожеше се, че Соли тайно го обвинява, че е довел шайдата в племето им. Възможно ли беше? — зачуди се момчето. Можеше ли той, със странното си младежко лице и дивотата си, да доведе бавното зло и в племето на патуините? После изпита срам от тези си мисли, усети го да пламва дълбоко в гърдите си и зад очите си. Опита се да заговори, но гласът му му изневери.

Соли разбърка с показалец хладкия си чай. Двата пръста до него бяха отрязани — белезите по чуканчетата бяха бели и лъскави.

— На изток — най-после каза той — е Вълшебният град. Някои го наричат Града на светлината или… Никогея. Можем да идем там.