Дейвид Зиндел - Падналите богове

— Куейткел, шантих — промълви Данло. Скоро трябваше да погребе народа си в гробището над пещерата и след това на Куейткел вече нямаше да се погребват деваки.

— Лош късмет — каза Соли и потърка гъстите си вежди. — Просто лош късмет.

— Мисля, че е шайда — отвърна Данло. — Да умреш твърде рано за нашия народ е шайда, нали?

— Не, беше просто лош късмет. Данло вдигна ръка и отметна косата от очите си. Косата му беше гъста и черна, с червени кичури.

— Във всичките истории, които ми е разказвал Хайдар край каменните лампи, а и във всички други истории никога не съм чувал цяло племе едновременно да е преминало оттатък. Никога не съм смятал, че е възможно. Аз… просто никога. Откъде се е появила тази шайда? Какво му е станало на света, че всички могат да умрат така? „Шайда е плачът на света, когато е загубил душата си, нали така?“ Защо светът плаче от шайда?

Соли го прегърна и го погали по главата, а Данло се разплака, сгушен в твърдите, замръзнали кожи на Соли, докато не го отрезви ледена мисъл. Той беше само на тринайсет години, но сред деваките това е почти достатъчна възраст, за да си истински мъж.

— Защо останахме ние, Соли? Защо бавното зло не отнесе и нас?

Гледаше в земята.

— Късмет — отвърна Соли. — Лош късмет. Данло долови скръбта и болката в гласа му и това го изпълни с отчаяние. Соли също бе готов за смъртта. Можеше да го види всеки, дори дете. В очите му, в цялото му измъчено, посивяло лице имаше лудост и смърт. Вятърът, който брулеше гората и ледените скали около тях, беше много студен, почти убийствено студен и Данло се чувстваше така, сякаш умираше самият той. Но не можеше да си позволи да умре, защото прекалено много обичаше живота. Не бе ли шайда да умреш твърде рано? Не беше ли видял вече предостатъчно шайда? Той подуха вледенените си поморавели пръсти и си сложи ръкавиците. Да, трябваше да живее, защото за него още не бе време да преминава оттатък, все още беше прекалено млад и изпълнен с живот, все още бе само момче, внезапно разбрало, че трябва да открие отговор на шайда.

Топ погледна към пещерата, към огромния черен процеп в склона, в който лежаха Йонат и другите му племенни братя.

— Странно, че бавното зло не отнесе и мен, нали? Навярно бавното зло се бои от дивотата. Винаги съм бил малко див, нали? Хайдар често казваше, че съм див с всичките ми приказки за това как ще тръгна с шейната към изгрева. Често казваше, че прекалено много ви слушам. Когато бях малък…

— Шт! Прекалено много говориш.

— Но аз трябва да попитам, трябва да разбера нещо.

— Какво?

— Когато бях малък, исках да намеря леглото на Сауел на мястото, от което всяка сутрин се издига, за да освети света. Истинска дивотия, както казваше Хайдар. Кажи ми, ти трябва да знаеш — роден ли съм с това диво лице? То е толкова различно от лицата на моите братя. И те са толкова по-силни и с по-яки тела, те като че ли никога не усещаха студа. Защо те преминаха, а аз не?

— Съдба — каза Соли. — Просто сляпа съдба. Данло се смути. Защо Соли приказваше така за съдбата? Имаше галия, той го знаеше, Галия беше Световният дух, и определено можеше да се говори за уилу-галия, намерението на Световния дух, но как можеше тя да е толкова сляпа? Не, слепи можеха да са само хората и животните (или самият Бог). Както го бе научил Хайдар, той затвори очи и задиша ледения въздух, за да прочисти вътрешното си зрение. Опита се да аскеерауа уилу-галия, да види намерението на Световния дух, но не успя. Пред него имаше само мрак, плътен и черен като пещера без светлина. Отвори очи и студените иглички на вятъра го накараха да премигне. Възможно ли беше Хайдар да е разказвал на него и другите деца лъжливи истории за животните, за раждането и живота на Света? Възможно ли беше всичко, което знаеше, да не е вярно? Навярно единствено истинските мъже бяха способни да виждат, че намерението на Световния дух е шайда, навярно тъкмо това имаше предвид Соли, като говореше за сляпа съдба.

— Студено е — каза Соли и затропа с крака. — Студено е и съм уморен.

Обърна се, закрачи към пещерата и Данло го последва. И той бе уморен, толкова уморен, че всичко го болеше и му се гадеше, сякаш е ял развалено месо. Цели тринайсет години, още откакто се помнеше, влизането в пещерата винаги беше миг, изпълнен с топлина, сигурност и тиха радост. Но сега нищо вече нямаше да е същото и дори познатите камъни на входа — кръглите свещени камъни от бял гранит, които предците му бяха поставили там — не го утешаваха. Самата пещера бе същата, както и милиони години преди това: огромна тръба от лава, естествена катедрала от блестящ обсидиан с дълги от тавана до пода скални висулки и дълбока тишина. Сега в пещерата на неговите предци имаше прекалено много тишина и прекалено много светлина. Докато Данло беше спал в снега. Соли бе събрал съчки от костни дървета и ги беше подредил покрай стените. После ги бе запалил. Цялата пещера пламтеше от светлина, оранжево-рубинени пламъци осветяваха рисунките на животни по стените и проникваха дълбоко в тъмната утроба на пещерата, където студеният под се издигаше, за да се слее с тавана. Данло усети мириса на дим, остър и сладък. Самата светлина бе толкова силна, че като че ли издаваше свой собствен аромат. И после усети нещо друго, напластено под миризмите на дърво, кожа и сняг. Докоснала всеки камък и пукнатина в пещерата, навсякъде около и в него се стелеше смрадта на смърт. Макар че дишаше през устата и от време на време задържаше дъха си, той не можеше да избяга от тази ужасна смрад. Труповете на мъртвите бяха навсякъде. По целия покрит със сняг под лежаха неговите племенни братя и сестри, купчини от сгърчени ръце и крака, коси, кожи, кръв, гъсти черни бради и мъртви очи. Напомняха му за стадо шагшаи, скочили от скала. Щеше да е по-лесно до погребението да ги оставят в снежните колиби, но Соли беше решил да ги премести. Колибите — петнайсет купола, направени от снежни блокове в търбуха на пещерата — бяха запазили труповете прекалено топли. Миризмата на разлагаща се плът влудяваше кучетата и ги караше да вият от глад, затова Соли бе извлякъл телата по средата на пещерата, за да замръзнат. Данло се разтревожи, че Соли може да е оставил някого в колибата му. Каза му и Соли бързо преброи труповете — бяха осемдесет и осем, цялото племе. Данло си помисли, че е грешно да броиш рода си един по един, да отнасяш абстрактни числа към човешки същества, които толкова наскоро са дишали въздух и са ходили по блестящите ледени поля на света. Знаеше, че всяко от тях има подходящо име (освен, разбира се, бебетата и най-малките деца, които бяха известни просто като „синът на Чонло“ или „втората дъщеря на Ментина“) и знаеше тези имена, затова застана до мъртвите и започна да ги вика.