Норма Бейшър - Игра на богове

Обърна се и бързо излезе от стаята.

Дълго след това Александър седя в кабинета и размишлява върху поставения ултиматум. Добре познаваше баща си и нито за миг не се усъмни в заплахите му. Константин Киракис не отправяше напразни закани. Никой не знаеше това по-добре от Александър. Ако прецени за необходимо, старият щеше да постъпи точно така въпреки цялото си нежелание да лиши сина от контрол над корпорацията.

Александър си пое дълбоко въздух и се пресегна към купчината доклади върху бюрото пред него. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, се отказа да ги преглежда, защото не успяваше да се съсредоточи. Остави листата настрана и разтърка слепоочията си, за да намали напрежението. Изпитваше чувството, че нещо стяга черепа му. Бавно се изправи и заобиколи бюрото. Силният аромат от египетските цигари на баща му все още витаеше във въздуха.

Застана до прозорците и се загледа в тъмнината, ала всъщност не виждаше нищо. Питаше се дали някога нещата помежду им пак ще бъдат същите. Като сложи край на живота си и го спомена поименно в предсмъртното писмо, Мариан заби клин между Александър и баща му, а това заплашваше да се окаже невъзвратимо. Каква ирония, помисли си Александър — толкова жени минаха през живота му и всяка се кълнеше, че ще си „отмъсти“, а именно Мариан, на която едва ли й бе минала мисъл за мъст, посегна на живота си, нанасяйки му удар, от който едва ли някога ще се съвземе. Смъртта й заплашваше рожденото му право — единственото нещо в живота му, на което истински държеше. За него „Киракис корпорейшън“ бе изпепеляваща страст, негова изкусителна, капризна любовница. Тя изтръгваше силни емоции от най-дълбоките кътчета на душата му, непробудени от никоя жена. Вероятността да загуби корпорацията плашеше Александър повече от самата смърт.

Трябваше да намери някакъв начин това никога да не се случи.

Лос Анжелис

— Ще стане фантастичен документален филм — уверяваше Мередит Чък Уилард, директора на Кей Екс Ел Ей. — От години хората проявяват интерес към тази история, най-вероятно защото Том Райън винаги е отказвал да говори за нея. Никой никога не е успял да стигне до истината… досега.

— А кое те кара да мислиш, че ще предразположиш Райън да говори, след като никой друг репортер не е успял? — попита Уилард скептично.

— Не мисля, Чък, а съм убедена — отвърна Мередит уверено.

— И друг път съм чувал подобни приказки. — Личеше си, че не е оптимистично настроен. — Знаеш ли, Мередит, тъкмо се захващах с този занаят, когато това се случи. Помня как ми се щеше именно аз да стигна до Райън, да измъкна цялата история от него още при слизането му от самолета. Всеки репортер в този град, естествено, мечтаеше за същото. Още тогава той отказа да разговаря с когото и да било и доколкото ми е известно, никога не го е правил.

— С мен ще разговаря. Всъщност вече разговаряхме.

— Вече си разговаряла с него? — В тона му се долавяше изненада. — Как успя, след като на другите дори не вдига телефона?

Мередит се усмихна.

— Никой от другите не живее с Ник Холидей, Чък — отвърна тя простичко.

— А, ясно — кимна той. — Стигнала си до него благодарение на близката си връзка с Холидей. Трябваше да се досетя.

— Чакай, чакай — намеси се тя бързо, напрегната от явния намек, че само благодарение на Ник е уредила интервюто си с Райън. — Искам да ти е ясно едно: Ник е против тази идея. Не желае да има нищо общо. Той само ме запозна с него. Това е всичко.

— Но Райън би погледнал на теб по-благосклонно именно заради връзката ти с протежето му — заключи Уилард.

— Може да е така, но може и да не е. Щом ми дава възможност, защо да не се възползвам от нея? — попита Мередит. — Няма да съм първият репортер, прибягнал до малка хитрост, за да осъществи намеренията си.

Уилард поклати глава.

— Не, няма — съгласи се той. — Кажи ми с какво точно го убеди да се разкрие пред теб?

— Не беше толкова с думи, колкото с нещо, което му показах. — Мередит му разказа какви изрезки е дала на Том Райън. — Съзнавах, че няма да промени решението си за една нощ. Дори бях сигурна, че ден-два няма да погледне изрезките. Нужно му бе време да събере смелост — отдавна не е чел нищо от пресата за себе си или за семейството си. Но след като разполагаше с възможността да премисли, бях убедена, че ще се навие.

— Само с това ли го постигна? Малко ласкави приказки и някакви си стари изрезки?

Уилард я гледаше смаяно.

— Не бих казала — сподели тя с кисела усмивка. — Постарах се да спечеля доверието му, да го убедя, че не възнамерявам да го експлоатирам — нито него, нито мъката му.