Норма Бейшър - Игра на богове

Валя през целия уикенд.

— Ето какво става, когато се заканваш, Холидей — посочи навън Мередит, застанала до прозореца на спалнята, от където наблюдаваше пороя. — Не е хубаво да си играеш с майката природа, така да знаеш.

— Разбрах намека ти. — Ник лежеше изтегнат на леглото и преглеждаше вестници. — Можем да отидем поне на кино, стига да желаеш.

— Не, благодаря. Предпочитам да остана вкъщи на сухо.

— Да, да. Хрумват ми някои други неща, на които бихме могли да се посветим тук — обяви той похотливо.

Мередит се обърна към него.

— Вие май само за това мислите, господине — ухили се тя.

— И други са ми го казвали. — Ник седна в леглото. На пода забеляза голяма купчина стари филмови списания. Взе най-горното и го разлисти. — За какво са ти тези? — попита той.

— Изследователска работа.

Той вдигна поглед.

— Ходила си пак да се видиш с Том — досети се той.

Тя кимна.

— Вчера. Запазил е всички тези стари списания през годините. Вярваш ли на очите си? Били са на Елизабет. Очевидно е събирала всяко издание, в което се е появявала.

Ник намери статия за семейство Райън и я прегледа.

— Била е страхотна, нали?

— Изключително красива — съгласи се Мередит. — Жалко. Била е едва на двадесет и осем, когато е умряла.

— Том вероятно не ти е казал всичко, случило се по време на онези снимки — предположи Ник и върна списанието върху купчината.

Мередит поклати глава.

— Май ще ми е нужно известно време да го спечеля — въздъхна тя. — След всичко преживяно гледа на журналистите като на врагове.

— Не бих се учудил.

— Не звучи особено оптимистично.

— Слушай, бейби, познавам го вероятно по-добре от всички наоколо. Никога не се доверява на никого. Не вярвам да се обърне на сто и осемдесет градуса този път. Ако ме питаш, ще претърпиш огромно разочарование.

— Остави ме аз да се кося за това, става ли? — Отиде до него и обгърна врата му с ръце. — Голямо момиче съм. Ще го преживея.

— Ъхъ… — Притегли я до себе си на леглото. — Знаеш ли, напоследък ми се струва, че говорим само за Том Райън и най-съкровените му тайни.

— Мислех, че харесваш Том — учуди се Мередит и разроши игриво косата му.

— Така е. Но се сещам за други неща, които да си говорим в редките моменти, когато сме заедно. — Целуна я нежно. — Както и какво друго да правим.

— Например? — попита тя невинно.

Усмивката му беше заканителна.

— Например…

Ню Йорк

Александър прегледа документите върху бюрото.

— Докладите са отлични — прецени той. — Хората ти са твърде изчерпателни.

Джордж, седнал от другата страна на бюрото, кимна.

— Затова съм ги подбрал.

— Е, какво мислиш?

Александър вдигна поглед. Джордж сви рамене.

— Всяка от тези компании би била чудесна придобивка — отвърна той без колебание. — Всяка или всички ще са едно разумно капиталовложение.

— Но ако трябва да се вземе решение, коя би избрал? — полюбопитства Александър.

— Е, след като държиш да чуеш мнението ми — започна Джордж ухилен, — аз лично предпочитам „Нешънъл технолоджис“. Имат впечатляващи резултати. В момента получават доста правителствени поръчки.

Александър кимна.

— Напълно си прав. Но какво ще кажеш за „Емпайър дивелъпмънт къмпани“? И те напредват доста бързо и успешно.

Джордж поклати глава.

— Затънали са — възрази той. — Огромни финансови проблеми. Бих ги присъединил само ако ми трябва средство за отбиване на данъци.

— А защо не вземем компанията и не я съживим? — подсказа Александър.

Интересуваше го разширяването на дейността на корпорацията в сферата на недвижимите имоти и му се струваше, че въпреки очевидните трудности на орегонската компания тя все пак има бъдеще.

— Дълго и задълбочено го обмислях — призна Джордж. — На твое място първо бих ги проверил старателно.

— Май си прав — прие накрая Александър. Отдели папките за двете компании настрана. — Петролната компания изглежда ще надделее.

Джордж се усмихна.

— Току-що са открили голямо находище в Залива — отбеляза той, припомняйки си разговора с един от шефовете на „Корпус Кристи“ същата сутрин. — Според мен…

Дочули гневни гласове от другата страна на вратата, и двамата мъже се извърнаха. Тя се отвори рязко и Константин Киракис нахълта в кабинета. Държеше сгънат вестник. Лицето му бе потъмняло от гняв.

Александър скочи на крака.

— Татко, не те очаквах…

— Знам, че не си ме очаквал! — сряза го Киракис. Обърна се към Джордж. — Ще ни оставиш ли насаме?