Тери Пратчет: Малки богове

А сега да поговорим за костенурката и орела.

Костенурката е създание, което живее на земята. Невъзможно е да живееш по-близо до земята, без да се заровиш в нея. Хоризонтите ѝ се простират едва на няколко инча разстояние. Развива скорост, колкото да хване маруля. Оцеляла е, докато останалата част от еволюцията е преминала покрай нея, най-общо поради това, че не представлява заплаха за никого и че създава твърде големи проблеми, докато я изядеш.

А ето го сега орелът. Създание на въздуха и на високите места, чиито хоризонти стигат чак до края на света. Със зрение толкова остро, че може да забележи шумоленето на някое дребно писукащо животинче на половин миля разстояние. Целият — сила, целият — власт. Мълниеносна смърт на криле. Нокти и хватка, способни да превърнат в основно ястие всичко, по-малко от самия него и поне да откъснат хапка в движение от всяко нещо, по-голямо от него.

И въпреки това, орелът е в състояние да седи с часове върху зъберите на скалите и да изследва царствата по света, докато не съзре движение в далечината, и тогава ще започне да се съсредоточава, съсредоточава, съсредоточава върху малката черупка, която се клатушка сред гъсталаците там долу, в пустинята. И тогава ще се спусне стремглаво…

И само минута по-късно костенурката открива, че светът изпада от нея. И за пръв път го вижда, вече не от един инч разстояние, а цели петстотин стъпки над него, и си мисли: Какъв голям приятел ми е орелът!

И тогава орелът я пуска.

И почти винаги костенурката полита към смъртта си. Всички знаят защо костенурката прави това. Гравитацията е навик, от който е трудно да се откажеш. Никой не знае защо орелът прави това. По една костенурка има достатъчно месо за хапване, но като се вземат предвид усилията, които е необходимо да се положат докато я изядеш, на практика по всичко останало има далеч по-хубаво ядене. Всичко се свежда просто до удоволствието на орлите да измъчват костенурките.

Но, разбира се, това, което орелът не разбира е, че участва в много груба форма на естествен подбор.

Един ден костенурката ще се научи да лети.

Историята се развива в пустинните земи, в сенки от червеникаво-кафяво и портокалово. Кога започва и кога свършва е по-проблематично, но поне едно от началата ѝ започва над линията на вечния сняг, хиляди мили надалеч в планините около Центъра 1 1 Или пък, ако вярвате в Омнианството, Полюса на света.

Един от най-често повтаряните философски въпроси е:

Вдига ли някакъв шум дърво, което пада в гората, ако няма кой да го чуе?

Което говори нещо за характера на философите, тъй като в гората винаги има някой. Това може да е само язовец, който се чуди какво е било това изпращяване, или катерица, малко озадачена, че целият пейзаж се движи нагоре, но все пак някой. Или най-малкото, ако е достатъчно навътре в гората, ще го чуят милиони малки богове.

Нещата просто се случват, едно след друго. Тях не ги е грижа кой знае колко. Но историята… а! Историята е друго нещо. Историята, трябва да се наблюдава. Иначе не е история. Тя е само… ами, неща които се случват едно след друго.

И, разбира се, тя трябва да бъде контролирана. Иначе може да се обърне във всичко. Защото историята, противно на популистките теории, се състои от царе, дати и битки. И тези неща трябва да се случват в подходящото време. Това е трудно. В една хаотична вселена има твърде много неща, които могат да се объркат. Много е лесно генералският кон да изгуби подкова точно в неподходящото време, или някой да не дочуе заповед, или пък приносителят на жизненоважно съобщение да бъде причакан из засада от няколко мъже със сопи и измъчвани от проблем с недостиг на пари в касата. После, появяват се диви разкази, паразитни израстъци по дървото на историята, които се опитват да го огънат по свой начин.

Така че, историята си има своите надзиратели.

Те живеят… е, общо взето, живеят там, където ги изпратят, но духовният им дом е в една закътана долина във високите планини Рамтоп на Света на Диска, където се пазят книгите на историята.

Това не са книги, в които събитията от миналото са забучени като твърде много пеперуди върху корк. Това са книгите, от които произтича историята. Те са повече от двайсет хиляди, всяка една от тях — висока десет стъпки, подвързана в олово, а буквите са толкова малки, че трябва да се четат с лупа.

Когато хората казват: „Писано е…“, то е написано тук.

В това има далеч по-малко метафори, отколкото хората си мислят.