Тери Пратчет: Малки богове

В света има милиарди богове. Те са наблъскани като сардели в него. Повечето от тях са твърде малки, за да бъдат видени и за да бъдат боготворени някога от нещо, поне не от нещо по-голямо от бактерия, която никога не си казва молитвите и не иска много, като например чудеса.

Това са малките богове — духовете на местата, където се пресичат пътищата на две мравки, боговете на микроклиматите, долу между корените на тревите. И повечето от тях си остават там.

Защото това, което им липсва, е вяра.

Шепа от тях, обаче, стигат и до по-големи неща. Всичко може да ги задвижи. Един овчар, който търси изгубеното си агънце, го намира сред трънаците и поспира за минута-две, за да построи малка каменна пирамида, най-общо казано, за да благодари на каквито и да са били духовете на това място. Или пък странно оформено дърво започва да се свързва с изцеляването на някаква болест. Или някой издълбава спирала върху единичен камък. Защото това, от което се нуждаят боговете е вяра, а това което искат хората, са богове.

Често всичко свършва дотук. Но понякога продължава и по-нататък. Добавят се нови скали, издигат се повече камъни, на мястото, където някога е стояло дърво, сега вече построяват храм. Богът набира мощ, вярата на неговите поклонници го издига нагоре като хиляда тона ракетно гориво. За съвсем малцина границата е небето.

А понякога, дори не и то.

Брат Намрод се бореше с нечисти мисли в самотата на строгата си килия, когато чу страстния глас откъм спалното помещение на послушниците.

Момчето, на име Брута, лежеше проснато по очи пред статуята на Ом в Проявлението Му на мълния, като трепереше и бръщолевеше някаква накъсана молитва.

Има нещо зловещо и тайнствено в това момче, помисли си Намрод. Нещо в начина, по който те гледа, докато говориш, като че те слуша.

Той излезе и побутна проснатия на земята младеж с крайчеца на бастуна си.

— Стани, момче! Какво мислиш, че правиш в спалнята посред бял ден, а?

Брута успя да се завърти, както все още лежеше на земята, и сграбчи свещеника за глезените.

— Глас! Глас! Той ми заговори! — изскимтя той.

Намрод издиша. А! Това беше позната почва. Гласовете бяха точно в територията на Намрод. Той ги чуваше непрекъснато.

— Стани, момче — рече той, малко по-меко.

Брута се изправи на крака.

Той беше, както Намрод се бе оплаквал по-рано, твърде стар, за да бъде нормален послушник. С десетина години по-стар. Дайте ми момче до седем години, винаги беше казвал Намрод.

Но Брута щеше да си умре послушник. Когато бяха писали правилата, никога не си бяха представяли нещо като Брута.

Голямото му, червено, честно лице се опули срещу началника на послушниците.

— Седни си на леглото, Брута — каза Намрод.

Брута се подчини незабавно. Той не знаеше значението на думата „неподчинение“. Само една от огромния брой думи, значението на които не знаеше.

Намрод седна до него.

— А сега, Брута — рече той, — нали знаеш какво става с хората, които разправят лъжи?

Брута кимна и се изчерви.

— Много добре. А сега ми разкажи за тези гласове.

Брута заусуква ръба на наметалото в ръцете си.

— То беше по-скоро като един глас, господарю — каза той.

— … като един глас — каза Брат Намрод. — И какво каза този глас? Ммм?

Брута се поколеба. Сега като се замисли, гласът не беше казал нищо особено. Просто беше проговорил. Във всеки случай, трудно беше да се говори с Брат Намрод, които имаше изнервящия навик да присвива очи срещу устата на говорещия и да повтаря последните му думи на практика веднага след като човек ги е казал. Освен това, непрекъснато пипаше разни неща — стени, мебели, хора — като че ли се страхуваше, че вселената ще изчезне, ако не я държи в ръцете си. А и имаше толкова много нервни тикове, че те трябваше да се редят на опашка. Брат Намрод беше абсолютно нормален за човек, който е оцелял в Цитаделата цели петдесет години.

— Ами… — започна Брута.

Брат Намрод вдигна кокалеста ръка. Брута видя бледите сини вени по нея.

— Пък и сигурен съм, знаеш, че има два вида гласове, които чуват духовниците — каза началникът на послушниците. Едната му вежда започна да играе.

— Да, господарю. Брат Мърдък ни е разказвал — отвърна Брута, хрисимо.

— … ни е разказвал. Да. Понякога, когато Той в безкрайната Си Мъдрост, намери за добре, Бог проговаря на някой избран и той става негов велик пророк — каза Намрод. — Така, сега, сигурен съм, че ти няма да решиш, че си един от тях. А?

— Не, господарю.