Тери Пратчет: Малки богове

Второто нещо, което хората забелязваха у Ворбис, бяха очите му. Предците му бяха произлезли от едно от вдън-пустинните племена, които бяха развили странната особеност да имат тъмни очи — не само с тъмни зеници, но с почти черна очна ябълка. Затова беше много трудно да се каже накъде гледа. Беше като чели си е сложил слънчеви очила под кожата.

Но първото нещо, което забелязваха, беше черепът му.

Дякон Ворбис беше плешив нарочно. Повечето от църковните свещеници, веднага щом ги ръкоположеха си пускаха дълги коси и бради, в които можеше да се изгуби цяла коза. Но Ворбис се бръснеше целия. Той лъщеше. И липсата на коса като че ли увеличаваше силата му. Той не заплашваше. Никога не се караше. Просто създаваше у всекиго усещането, че личното му пространство се простира на няколко метра от тялото му, и че всеки, който се приближава до него, попречва на нещо важно. Високостоящи духовници, по-стари с по петдесет години от него, се чувстваха виновни, че прекъсват каквото и да беше това, за което той си мислеше в момента.

Беше почти невъзможно да разбереш за какво си мисли, а и никой никога не питаше. Най-очевидната причина за това беше, че Ворбис стоеше начело на Квизицията, чиято именно работа беше да върши всичко онова, което трябваше да се свърши, и което другите хора биха предпочели да не вършат.

Не можеш да попиташ такива хора за какво си мислят, за да не би да се обърнат много бавно към теб и да ти отговорят: „За теб“.

Най-високият пост, до който можеше да се стигне в Квизицията, беше този на дякон, правило, въведено преди стотици години, за да не се допусне този клон от Църквата да си надрасне твърде много обувките 2 2 Които бяха „Един размер става за всички“, в разновидности „затегни гайките“ . Но с мозък като неговия, казваха всички, той без проблеми би могъл да стане протосингел досега, та дори и Йам.

Ворбис не се тревожеше за такива дреболии. Той знаеше предопределението си. Не беше ли му го казал самият Бог?

— Така — рече Брат Намрод, като потупа Брута по рамото. — Сигурен съм, че сега ще виждаш нещата по-ясно.

Брута усети, че от него се очаква точно определен отговор.

— Да, господарю — рече той. — Сигурен съм, че ще бъде така.

— … ще бъде така. Твой свещен дълг е да устояваш на гласовете по всяко време — каза Намрод, като продължаваше да го потупва.

— Да, господарю. Ще го правя. Особено, ако ме карат да правя някои от нещата, които ти спомена.

— … спомена. Добре, добре. И ако ги чуеш отново, какво ще направиш? Ммм?

— Ще дойда и ще ти кажа — отвърна Брута прилежно.

— … ще ти кажа. Добре. Добре. Това искам да чуя — рече Намрод. — Това казвам на всички мои момчета. Запомнете, че аз съм тук винаги, за да се справя с всички дребни проблеми, които може да ви тревожат.

— Да, господарю. Да се върна ли в градината сега?

— … сега. Да, така мисля, така мисля. И никакви гласове повече, чуваш ли?

Намрод размаха пръст от ръката, с която не потупваше Брута. Нацупи бузи.

— Да, господарю.

— Какво правеше в градината?

— Прекопавах пъпешите, господарю — отвърна Брута.

— Пъпеши? А, пъпеши! — бавно рече Намрод. — Пъпеши. Пъпеши. Е, това донякъде обяснява нещата, разбира се.

Единият му клепач затрепка лудо.

Не само Великият Бог Ом беше говорил на Ворбис, в пространството на главата му. Всеки проговаряше пред ексквизитор, рано или късно. Това беше просто въпрос на издръжливост.

В последно време Ворбис не слизаше често да гледа как работят инквизиторите. Не беше нужно ексквизиторите да го правят. Той изпращаше долу заповеди, получаваше отчети. Но специалните случаи заслужаваха специалното му внимание.

Трябва да се каже… че нямаше почти нищо, което да буди смях в мазето на Квизицията. Поне не, ако човек имаше нормално чувство за хумор. Липсваха шеговитите кратки надписи, като: „Не е необходимо да бъдете безпощадно садистични, за да работите тук, но помага!!!“

Но имаше неща, които подсказваха на мислещия човек, че Създателят на човечеството е имал наистина много непочтено чувство за хумор и пораждаха в сърцето му ярост, в състояние да взриви портите на рая.

Чашите, например. Инквизиторите спираха работа по два пъти на ден за кафе. Чашите им, които всеки един от тях си беше донесъл от вкъщи, бяха скупчени около чайника върху каменната плоча на централната пещ, която пък по чиста случайност нагряваше и машите и ножовете за мъчение.

Те бяха обвеяни в легенди, като „Подарък от Светата Пещера на Оссори“, или пък, „На Най-Великия Татко на Света“. Повечето от тях бяха нащърбени и нямаше една с друга да си приличат.