Тери Пратчет: Малки богове

— … господарю. Но има и други гласове — каза Брат Намрод, и сега в гласа му имаше леко тремоло, — измамни, съблазнителни и убедителни гласове, нали така? Гласове, които винаги чакат да ни уловят, когато не сме нащрек?

Брута се отпусна. Това беше по-позната територия.

Всички послушници знаеха за тези гласове. С тази разлика, че те обикновено говореха за далеч по-недвусмислени неща, като например, удоволствията от среднощната манипулация или принципното желание за момичета. Което показва, че те наистина бяха послушни новаци, що се отнася до гласовете. Брат Намрод чуваше гласове, които в сравнение с техните, бяха цяла оратория. Някои от по-смелите послушници обичаха да карат Брат Намрод да говори по темата за гласовете. Сам по себе си той е истинско образование, казваха те. Особено, когато в крайчеца на устата му се появяха малки пръски бяла слюнка.

Брута слушаше.

Брат Намрод беше началник на Послушниците, но не той беше началникът на послушниците. Той беше шеф само на групата, която включваше Брута. Имаше и други. Вероятно все някой в Цитаделата знаеше колко са. Имаше някой някъде, чиято работа беше да знае всичко.

Цитаделата заемаше цялата централна част на град Ком, в земите между пустините на Клач и равнините и джунглите на Хоуондаланд. Тя се простираше върху цели мили, храмовете ѝ, църквите, училищата, спалните, градините и кулите се врастваха около и едни в други по начин, който подсказваше за един милион термити, като всички едновременно се опитват да си построят могилите.

Когато слънцето се издигна, отражението на вратите на централния Храм запламтя като огън. Бяха Бронзови и високи сто стъпки. Върху тях, с букви от злато, в оловни рамки, бяха изписани божите Заповеди. Дотук бяха 512 и без съмнение, следващият пророк щеше да прибави и своя дял.

Отразената слънчева светлина грееше върху и по десетките хиляди убедени вярващи, които се трудеха долу за още по-голямата слава на Великия Бог Ом.

Най-вероятно никой не знаеше точно колко бяха те. Някои неща притежават способността да стават критични. Със сигурност имаше само един Ценобиарх, Върховният Йам. Това беше сигурно. И шест Протосингели. И трийсет по-малки Йами. Като и стотици епископи, дякони, протодякони и свещеници. И послушници, като плъхове в склад за зърно. А така също и занаятчии, скотовъдци, палачи, хермафродити…

Без значение какво можеше да прави човек, за него винаги можеше да се намери място в Цитаделата.

А ако това, което му се удаваше, се заключаваше в умението да задава неподходящи въпроси или пък да губи праведните битки, това място можеше да се окаже просто пещите на пречистването или пък ямите на справедливостта на Квизицията.

Място за всеки. И всеки на мястото си.

Слънцето печеше върху градината на храма.

Великият Бог Ом се опита да остане в сянката на листата на пъпеша. Може би тук беше в безопасност, тук, между тези стени и заобиколен отвсякъде с молитвени кули, но човек не можеше да бъде прекалено внимателен. Веднъж вече бе имал късмет, но щеше да е прекомерно да очаква отново да му провърви.

Проблемът да си бог е в това, че няма на кого да се молиш.

Той запълзя целеустремено напред към стареца, който ровеше в торта, докато след доста усилия прецени, че е на достатъчно разстояние, за да го чуят.

И заговори той така:

— Ей, ти!

Отговор не последва. Нямаше ни най-малък признак, че нещо е било чуто.

Ом побесня и превърна Лу-Тце в нисш червей в най-дълбоката помийна яма на ада, а след това побесня още повече, когато старият мъж продължи кротко да си копае.

— Дяволите на вечността да напълнят живите ти кости със сяра, дано! — изкрещя той.

Това не промени кой знае какво.

— Глухо старо копеле — измърмори Великият Бог Ом.

Или може би, имаше някой, наистина знаещ всичко, което трябваше да се знае за Цитаделата. Винаги се намира някой, който събира знания, не защото това много му харесва, а по същия начин, по който свраката събира всичко, което блести, или пък ручейникът събира парченца клонки и камъчета. И винаги се намира някой, който трябва да свърши всички онези неща, които трябва да се свършат, но които хората по-скоро биха предпочели да не правят, или, дори, да не признаят, че съществуват.

Третото нещо, което хората забелязваха у Ворбис, беше височината му. Той беше висок доста над шест стъпки, но кльощав като клечка, като човек с нормални пропорции, когото някое дете е моделирало от пластелин и след това го е разточило.