Тери Пратчет - Морт

Това с озарената от ярки свещи стая, където се пазят хронометрите на живота — рафт върху рафт, отрупани с тумбести пясъчни часовници — по един за всеки жив човек, които пресипват финия си пясък от бъдещето в миналото. От натрупаното съскане на падащи зрънца стаята бучи като море.

Ето го и собственикът на стаята, който дълбокомислено броди из нея. Казва се Смърт.

Но не коя да е Смърт. Това е Смърт, чиято определена сфера на действие е, ами, всъщност тя въобще не е сфера, а е Светът на Диска, който е плосък и се носи върху гърбовете на четири гигантски слона, стъпили здраво върху черупката на огромната звездна костенурка — Великата А’Туин, и е опасан от водопад, който безспирно се излива в пространството.

Учените са изчислили, че вероятността нещо толкова явно абсурдно да съществува, е едно на милион.

Но магьосниците пък са изчислили, че шансът едно на милион се пада девет от всеки десет пъти.

Смърт потраква с кокалени пръсти по черно-белите плочки на пода, мърмори си нещо под качулката, а ръцете му на скелет броят редиците трескаво работещи пясъчни часовници.

Най-после той избира един, който като че ли става, повдига го внимателно от лавицата и го поднася към най-близката свещ. Задържа го така, че светлината да заблести о стъклото и се взира в искрящата отразена точица.

Втренченият поглед на припламващите очни ями обгръща световната костенурка, която гребе из дълбините на пространството, с черупка, насечена от комети и надупчена от метеори. Някой ден дори и Великата А’Туин ще умре, мисли си Смърт — е, това вече ще е предизвикателство.

Но центърът на погледа му се гмурва още по-нататък, към синьо-зелената омая на самия Диск, който бавно се върти под миниатюрното си кръжащо около него слънце.

Сега той завива към голямата планинска верига, наречена Рамтоп. Планините Рамтоп изобилстват от дълбоки долини и неочаквани чукари, както и от значително повече география от тази, с която могат да се справят. Имат си и свой особен климат с шрапнелен дъжд, с вятър, който шиба като камшик, и непрестанни гръмотевични бури. Някои казват, че това е така, защото Планините Рамтоп са убежище на стара и дива магия. Но, нали знаете, някои хора могат всичко да кажат.

Смърт примигва — регулира дълбочината на взора си. Сега вижда тревистите поляни по склоновете откъм Посоката на Часовниковата Стрелка на планината.

Сега вижда един определен хълм.

Сега вижда поляна.

Сега вижда тичащо момче.

Сега го следи.

И тогава, с глас като изпуснати върху гранит оловни плочи, той изрича: ДА.

Нямаше никакво съмнение, че съществува нещо магическо в почвата на тази хълмиста, пресечена местност, която — поради особената окраска, която придаваше на местната флора, бе известна като октариновата тревиста местност. Тя, например, беше едно от едва няколкото места на Диска, където се отглеждат обратногодишни култури.

Обратногодишни са онези култури, които растат назад във времето. Засявате семената тази година, а те израстват миналата.

Семейството на Морт се беше специализирало в дестилиране на вино от обратногодишно грозде. Последното беше много силно и особено търсено от гадателите, тъй като, естествено, им помагаше да виждат в бъдещето. Единственият проблем обаче беше, че махмурлукът те хваща на предната сутрин, и следва яко да се напиеш, за да ти мине.

Стопаните, които отглеждаха обратногодишни култури, обикновено бяха големи, сериозни хора, склонни към самовглъбеност и обстойно проучване на календара. Фермерът, който забравя да засее обикновените семена, само може да изгуби реколтата си, докато този, който пропусне да засее семената на прибраната вече преди дванайсет месеца реколта, рискува да наруши цялата тъкан на причинно-следствеността, а да не говорим пък за болезненото неудобство.

Подобно болезнено неудобство изпитваха родителите на Морт от факта, че най-младият им син хич не е сериозен и че притежава толкова талант за земеделец, колкото и някоя умряла морска звезда. Не че не помагаше, но помощта му имаше онзи отнесен, весел характер, от който сериозните хора много скоро започват да се ужасяват. Имаше нещо заразително, може би дори фатално във всичко това. Момчето беше високо, червенокосо и луничаво, с тяло, което като че ли само формално е под контрола на собственика си; сякаш цялото беше сглобено единствено и само от колене.

Точно в този ден то се развяваше из високите поля, размахваше ръце и крещеше.