Тери Пратчет: Морт

— Искаш ли люта пирожка? — попита баща му.

— Не.

— Евтино ги дава.

— Не. Благодаря.

— О!

Лизек се подвоуми.

— Мога да питам човека дали не му трябва чирак — каза той, опитвайки се да помогне. — Много е надеждна, това разносната търговия.

— Не мисля, че му трябва — каза Морт.

— Не, вероятно не — рече Лизек. — Едноличен бизнес, като гледам. Както и да е, вече си отиде. Знаеш ли, ще ти оставя малко от моята.

— Не, тате, всъщност въобще не съм гладен.

— Няма никакви жили.

— Не. Но благодаря ти, все пак.

— О! — Лизек свали малко градуса. Той заподскача наоколо, за да посъживи малко краката си и фалшиво си засвирука през зъби. Усещаше, че трябва да каже нещо, да даде някакъв съвет, да изтъкне, че животът си има своите успехи и неуспехи, да сложи ръка на рамото на сина си и надълго и нашироко да говори за проблемите на израстването, да посочи — накратко — че светът е едно смешно старо местенце, където — метафорично казано — никой не бива да е чак толкова горд, че да откаже предложената му прекрасна люта пирожка.

Останали бяха вече сами. Скрежът — последният за годината, скова камъните в прегръдката си.

В часовниковата кула високо над тях зъбчато колелце направи едно „щрак“, задвижи лостче, освободи палец и пусна голяма оловна тежест да падне надолу. Последва страхотен стържеш метален шум, вратичките на циферблата се отвориха и освободиха часовите работници. Като размахваха рязко чукчета, сякаш заболели от роботен артрит, те започнаха възвестяването на новия ден.

— Е, това е — каза Лизек с надежда. Налагаше се да потърсят някъде да пренощуват — Новогодишната Нощ на Прасетата не беше време за разходки в планината. Може би някъде тук имаше някоя конюшня…

— Полунощ не е настъпила, докато не удари и последният удар — отнесено каза Морт.

Лизек сви рамене. Безусловната сила на ината на Морт направо го съсипваше.

— Добре — каза той. — Ще почакаме тогава.

И точно в този момент, през скования от студ площад, те доловиха да кънти чаткането на копита, по-ясно, отколкото нормалната акустика би позволила. „Чаткане“ всъщност е удивително неточен израз да се опише шума, който трополеше около главата на Морт; „чаткането“ предполага едно игриво малко пони, което даже може да носи сламена шапка с дупки, изрязани за ушите. Нещо в този шум даваше ясно да се разбере, че сламените шапки са абсолютно изключени.

Конят влезе на площада откъм пътя за Центъра на света, от огромните му бели, влажни хълбоци излизаше пара, а изпод копитата му хвърчаха искри. Стъпваше гордо, като кавалерийски жребец. Със сигурност не носеше сламена шапка.

Високата фигура на ездача се беше загърнала срещу студа. Когато конят стигна средата на площада, ездачът слезе бавно и затършува нещо зад седлото. Най-после той — или тя — извади една брезентова торба, завърза я зад ушите на животното и го потупа приятелски по врата.

Въздухът стана гъст и мазен, а тъмните сенки около Морт добиха синьо-виолетови очертания. Ездачът тръгна към него, а черната му мантия се издуваше назад и краката му тихичко потракваха по паветата. Това беше единственият шум — тишината бе захлупила площада подобно огромни бали бял памук.

Впечатляващият ефект се наруши от буца лед.

— О, МАМКА ТИ.

Не беше точно глас. Думите се разбираха чудесно, но те стигаха в главата на Морт без да си правят труда да минат през ушите му.

Той се затича да помогне на падналата фигура и установи, че хваща ръка, която не е нищо повече от полирана кост, гладка и малко пожълтяла като стара билярдна топка. Качулката на фигурата падна назад и един гол череп обърна празните си очни дупки към него.

Не съвсем празни, обаче. Дълбоко в тях, сякаш прозорци, обърнати към безкрая на пространството, проблясваха две малки сини звезди.

На Морт му мина през главата, че би трябвало да го обземе ужас, така че леко се изненада, когато откри, че не е. Пред него седеше скелет, който си разтриваше коленете и ругаеше, ала жив скелет, интригуващо впечатляващ, но не и — поради някаква странна причина — много страшен.

— БЛАГОДАРЯ, МОМЧЕ — каза черепът. — КАК СЕ КАЗВАШ?

— Ъ-ъ — каза Морт, — Мортимър… сър. Викат ми Морт.

— КАКВО СЪВПАДЕНИЕ 1 1 Mort (англ., ост.) — смърт. — Бел.прев. — каза Смърт. — ПОМОГНИ МИ ДА СТАНА, МОЛЯ ТЕ.

Фигурата се изправи несигурно и започна да се изтупва. Сега Морт забеляза, че е препасана с тежък колан през кръста, а на него виси сабя с бяла дръжка.