Тери Пратчет: Морт

Бащата и чичото на Морт безутешно го наблюдаваха от каменната ограда.

— Това, което не разбирам — рече татко Лизек, — е защо птиците не се плашат. Аз бих отлетял, ако видех такова чудо да иде срещу мене.

— А! Чудно нещо е това, човешкото тяло. Искам да кажа, краката му може и да се мятат навсякъде, но пък могат да развият доста добра скорост.

Морт стигна до края на една бразда. Охранен гълъб бавно се отмести от пътя му.

— Все пак, има сърце на място, нали — рече татко Лизек, внимателно.

— Тъй, тъй. Само дет’ нищо друго не е.

— У дома пази чисто. Не яде много — рече татко Лизек.

— Да, личи си.

Лизек погледна косо брат си, който зяпаше втренчено небето.

— Чух, че имаш свободно място на фермата си, Хамеш — каза той.

— А, май вече си намерих помощник.

— А! — рече Лизек умърлушен. — И кога стана това?

— Вчера — каза брат му, лъжейки с бясната скорост на гърмяща змия. — Всичко е подписано и подпечатано. Прощавай. Виж, нищо против нямам младия Морт, така де, той е такова добро момче, че да ти е драго да го гледаш, само дето…

— Знам, знам — каза Лизек. — Само дето и с двете ръце, не мож’ си намери задника.

Загледаха се в далечната фигура. Беше се претърколила. Няколко гълъба се бяха приближили да я проучат.

— Не е глупав, да знайш — рече Хамеш. — Не е туй, дет’ му викат глупак.

— Бе има мозък, то е ясно — съгласи се Лизек. — Понякога така се замисля, че трябва да го хлопнеш по главата, за да те забележи. Баба му го научи да чете, разбираш ли. Мисля, че от това му се прегря мозъкът.

Морт се изправи, после се препъна в дрехата си.

— Трябва да подхване някакъв занаят — рече Хамеш замислено. — Да речем, монашество. Или магьосничество. Те магьосниците, много четат.

Двамата се спогледаха. Едновременно в главите им изплува една и съща мисъл: какво ли би станало, ако в добронамерените ръце на Морт попаднеше книга с магии.

— Добре де — рече Хамеш припряно. — Нещо друго, тогава. Все трябва да има нещо, дето да му иде отръки.

— Много се замисля, там е проблемът — каза Лизек. — Виж го сега. Не му мислиш много-много как да подплашиш пернатите — просто го правиш. Нормалните момчета, де, имам предвид.

Хамеш се почеса замислено по брадата.

— Проблемът може да стане нечий чужд проблем — каза той.

Изражението на Лизек остана непроменено, но нещо в очите му се раздвижи.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— На панаира в Овчи рид другата седмица ще наемат хора. Даваш го чирак, ясно, а новият му господар да бере грижа как ще го одяла. ’Къв е законът. Хващаш го да подпише, и е вързан.

Лизек хвърли поглед през полето към сина си, който разглеждаше един камък.

— Виж, не искам да му се случи нещо лошо — рече той колебливо. — Ние с майка му си го обичаме. Човек свиква.

— За негово добро ще е, ще видите. Ще стане мъж.

— Е. Добре. Поне суров материал в него — колкото щеш — въздъхна Лизек.

Интересът на Морт към камъка ставаше все по-голям. Той съдържаше къдрави мидички, запазени останки от първите дни на света, когато — никому неизвестно защо — Създателят беше творил същества от камък.

Морт проявяваше интерес към много неща. Например, защо зъбите на хората пасваха така добре. Много мислене хвърли по този въпрос. Друга загадка бе, защо слънцето грее през деня, а не през нощта когато светлината би била по-полезна. Той знаеше стандартното обяснение, но то някак не го задоволяваше.

Накратко Морт беше един от онези хора, които са по-опасни и от торба, пълна с гърмящи змии. Той твърдо бе решен да открие основополагащия закон във вселената.

Което щеше да е трудно, защото такъв просто не съществува. Сглобявайки света, Създателят беше имал цял куп забележително добри идеи, но това да го направи разбираем, не беше една от тях.

Трагическите герои винаги се оплакват, когато боговете се заинтересуват от тях, но именно хората, на които боговете не обръщат внимание, са тези, които имат истински проблеми.

Както обикновено, баща му викаше подире му. Морт замери с камъка един гълъб, който така беше преял, че не искаше да се отмести от пътя му, и тръгна обратно през полето.

Ето защо Морт и баща му слязоха от планините долу в Овчи рид навръх Новогодишната Нощ на Прасетата, събрали скромните принадлежности на момчето в торба, натоварена на гърба на едно магаре. Градът представляваше само един павиран площад с магазини по краищата му, които осигуряваха пълното сервизно обслужване на земеделската общност.