Тери Пратчет - Морт

Не минаха и пет минути, и Морт излезе от шивачницата пременен, в свободно падаща по тялото кафява одежда с неопределено предназначение, от която напълно обяснимо предишният й стопанин се бе отказал, и достатъчно голяма, за да може момчето да израсте, ако предположим, че то щеше да се превърне в слон е поне деветнайсет крака.

Баща му го огледа критично.

— Много е хубава — каза той, — за тия пари.

— Хапе ме — каза Морт. — Мисля, че в нея има и други неща освен мен.

— По света има хиляди момчета, които биха били благодарни за такава хубава, топла… — Лизек се запъна, после се предаде — … одежда като тази, момчето ми.

— Може ли да я споделя с тях? — попита Морт, с надежда.

— Трябва да изглеждаш спретнат — строго каза Лизек. — Трябва да правиш впечатление, да се открояваш в тълпата.

Това беше абсолютно сигурно. Нямаше как да го пропуснат. Поеха през събралото се на площада множество, всеки зает със собствените си мисли. Обикновено Морт с удоволствие посещаваше града — с космополитната му атмосфера и странните диалекти от села, отдалечени на пет, че дори на десет мили оттук, но този път го изпълваха неприятни опасения, все едно си спомняше нещо, което още не се е случило.

Панаирът изглежда действаше така: хората, които търсеха работа, заставаха в нестройни редици в центъра на площада. Много от тях имаха забодени на шапките си дребни символи, които казваха на света онова, за което ги бива — овчарите имаха вътък вълна, коларите — кичур конски косми, декораторите на домове — парче зебло за стенна апликация и т.н.

Момчетата кандидат-чираци се бяха сбутали в оная част на площада, която беше по посока на Центъра.

— Просто отиваш и заставаш там, а някой идва и ти предлага да му чиракуваш — каза Лизек, с глас, примесен с несигурност. — Ако одобрят вида ти, разбира се.

— Как точно става това? — попита Морт.

— Ами… — започна Лизек и спря. Тази част Хамеш не беше я обяснил. Той събра ограничените си познания за пазарищата, които се свеждаха до продан на добитък, и предположи:

— Сигурно ти броят зъбите и… таковата. И гледат да не ти свирят гърдите и краката да са ти в ред. Няма да казваш, че можеш да четеш. Това разстройва хората.

— И после, какво? — попита Морт.

— После отиваш и учиш занаята — каза Лизек.

— Кой занаят, по-точно?

— Ами… дърводелството е добър занаят — рече Лизек, напосоки. — Или джебчийството. Някой все трябва да го прави.

Морт заби поглед в краката си. Той бе послушен син, когато се сетеше, и щом от него се очакваше да чиракува, той твърдо бе решил да стане добър чирак. Дърводелството, обаче, не звучеше многообещаващо — дървото води някакъв свой си, проклет живот, пък и има склонността да се цепи. А официалните джебчии бяха рядкост в Планините Рамтоп, където хората не бяха чак толкова богати, че да си ги позволят.

— Добре — рече той накрая, — ще отида и ще опитам. Но какво става, ако не ме зачирачят?

Лизек се почеса по главата.

— Знам ли — каза той. — Предполагам, че просто чакаш, докато панаирът свърши. В полунощ. Така мисля.

И ето наближаваше полунощ.

Тънък скреж започваше да покрива паважа. В изящно украсената часовникова кула, която стърчеше над площада, две фино изработени механични фигури изскочиха от вратичките си в циферблата и удариха четвърт час.

Петнайсет минути до полунощ. Морт трепереше, ала алените пламъци на срама и ината — по-горещи от стените на Ада — го изгаряха отвътре. Духна на ръцете си от нямане какво да прави и се загледа в замръзващото небе, като се опитваше да избягва втренчените погледи на малкото изостанали участници във вече разтурения панаир.

Повечето търговци си бяха събрали сергиите и си бяха отишли. Дори продавачът на люти пирожки бе спрял да хвали стоката си и, с риск за живота си, ядеше една от тях.

Последният събрат по надежди на Морт беше изчезнал преди часове. Имаше тъп като стена поглед, беше гърбав и с непрестанно течащ нос, и единственият упълномощен просяк на Овчи рид го бе обявил за чудесен материал за работата. Момчето от другата му страна отиде при майстора на детски играчки. Един по един си отидоха всички — дюлгерите, налбантите, убийците, абаджиите, бъчварите, конярите и орачите. Оставаха броени минути до новата година и стотина момчета щяха да се втурнат с надежда в бъдещата си професия, а пред тях се разгръщаше нов, приличен живот с полезна работа.

Морт се питаше отчаяно защо не бе сред избраниците. Положи максимум усилия да изглежда благонадеждно, и гледаше всеки свой потенциален работодател право в очите, за да го впечатли с прекрасната си натура и изключително привлекателни качества. Това изглежда не даде търсения ефект.