Тери Пратчет - Джони и бомбата

Девет часът вечерта, главната улица на Елскбъри.

Беше тъмно и само от време на време иззад разкъсаните облаци просветваше кръглата луна. Вятърът духаше от югозапад. Току-що бе отминала поредната буря и сега въздухът бе по-свеж, а паважът — хлъзгав.

По главната крачеше полицай, съвсем бавно и невъзмутимо.

Ако човек се присламчеше по-близичко до някой затъмнен прозорец, можеше да види едва забележимата светлинка, която го обрамчваше. Отвътре се чуваше шумоленето на хора, които продължаваха да живеят своя живот — приглушените тонове на пиано, докато някой упражняваше гамите отново и отново, тихите звуци на радио, прекъсвани от изблици на смях.

Някои от витрините бяха затрупани с чували пясък. Пред един магазин имаше плакат, призоваващ хората „да копаят за победата“, сякаш тя е ряпа, да речем.

Лъчите на прожекторите шареха по хоризонта в посока Слейт и се опитваха да открият бомбардировачи сред облаците.

Полицаят зави зад ъгъла и закрачи по съседната улица. Ботушите му кънтяха в застиналата тишина.

Ритмичните му стъпки го отведоха до параклиса на Методистката църква. По принцип оттам би трябвало да продължи към „Парадайс Стрийт“, но сега това бе невъзможно, защото „Парадайс Стрийт“ вече не съществуваше. От снощи я нямаше.

До параклиса бе паркиран камион. Изпод брезента, който покриваше каросерията, се процеждаше светлина.

Полицаят тупна по брезента.

— Не можете да паркирате тука. Гос’да — рече той. — Ще ви глобя с едно чайче и ще забравим за нарушението, какво ще кажете, а?

Брезентът се отметна и един войник изскочи навън. За миг се мярна вътрешността на камиона — огряна от оранжева светлина шатра, където неколцина войници се грееха около малка печка. Въздухът тегнеше от цигарен дим.

Войникът се ухили.

— Я сипете едно чайче на сержанта и му дайте да похапне — подкани той седящите в каросерията.

След миг отвътре подадоха димящо канче и сандвич с размери на тухла.

— Много съм ви задължен — рече полицаят и ги пое. После се облегна на камиона.

— Е, как е? — попита той. — Не съм чул кога е паднала…

— Двайсет и пет фунтовка е — рече войникът. — Проби чак пода на избата. Снощи бомбардираха яко. Искаш ли да хвърлиш едно око на тая?

— Безопасно ли е?

— Много ясно, че не — ухили се войникът. — Нали затова вардим, тъй де. Айде. — Той загаси цигарата и бучна фаса зад ухото си.

— Пък аз си мислех, че са ви сложили да пазите — рече полицаят.

— Два часът през нощта е и виж какъв дъжд пере — отвърна войникът. — Кой ще се юрне да краде неизбухнала бомба?

— Да, ама… — сержантът погледна към разрушената улица.

В този момент се чу шум от съборени тухли.

— Тъй като слушам, май някой се гласи да я гепи — рече той.

— К’во? Ама ние сме сложили предупредителни табели! — възкликна войникът. — Прибрахме се само по едно чайче да пийнем! Ей!

Ботушите им заскърцаха по посипаната с отломки улица.

— Всъщност няма страшно, нали? — рече сержантът.

— Не и ако някой не й пусне отгоре грамадна гадна купчина тухли. Тогава ще стане страшно, и още как! Ей! Ти!

Луната се показа иззад облаците. На другия кран на разрушената улица, близо до стената на консервната фабрика, се мержелееше някакъв силует.

Сержантът се закова на място.

— О, не — прошепна той. — Това е госпожа Тахион.

Войникът се втренчи в дребната фигурка, която буташе количка сред отломките.

— Коя е тя?

— По-тихичко, ако обичаш — сграбчи го полицаят за ръката.

Той запали фенерчето си и на лицето му цъфна дружелюбна налудничава усмивка.

— Ти ли си, гос’жа Тахион? — подвикна той. — Аз съм сержант Бърк. Малко е хладничко да се разхожда човек по туй време. В участъка имаме една хубава топла килийка, знаеш. Осмелявам се да твърдя, че за тебе там ще се намери и голяма чаша горещо какао. Какво ще кажеш да идем, а?

— Не ги ли вижда всичките тия предупредителни табели? Тя да не би да не е наред? — попита под носа си войникът. — Рови точно до къщата, в чието мазе е бомбата!

— Да… Всъщност не… Просто е по-различна — рече сержантът. — Малко тра-ла-ла. — Той извиси глас. — Ти само стой там, където си, миличка, ние ще дойдем да те вземем. Не искаме да се пребиеш из тия боклуци, нали така?

— Абе тя да не ходи да тараши? — обади се войникът. — Току-виж я разстреляли, че обира бомбардирани къщи!

— Никой няма да разстреля госпожа Тахион — рече сержантът. — Ние си я знаем, нали разбираш? Оная вечер я прибрахме.