Тери Пратчет - Джони и бомбата

Точно сега това беше притеснението дали е с всичкия си.

— Не е съвсем като да си болен — поясни Йонеса, който беше изчел цялата медицинска енциклопедия на майка си.

— Въобще не е като да си болен. Ако са ти се случили сума ти гадости, да си депресиран е много здравословно даже — отвърна Джони. — Не съм ли прав? Ако нещата са кофти, татко ти фучи, а майка ти кисне в къщи и само пафка и въобще… Е, в такъв случай да се разкарваш ухилен и да разправяш „О, ами то не е чак толкоз зле“, значи, че вече си се побъркал.

— Точно така — подкрепи го Йонеса.

Той беше чел и малко психология.

— Баба ми превъртя — обади се Бигмак. — Тя… Ох!

— Съжалявам — обади се Йонеса. — Не гледах къде стъпвам, ама, да си бъдем честни, и ти не гледаше.

— Само тия сънища — рече Джони. — Не е нищо НАЛУДНИЧАВО, де.

Макар че трябваше да си признае, че такива сънища му се явяваха и през деня. Сънища, толкова реални, че изпълваха и зрението, и слуха му.

Самолетите…

Бомбите…

И вкаменената муха. Това пък защо? Сънува си ги той значи тия кошмари и точно посред съня цъфва тая муха. Мъничка мушица в късче кехлибар. Бил спестил пари да си я купи и разработил за нея научен проект. Но тя дори не беше страшна. Беше просто мушица отпреди милиони години. Какво търсеше тя в един кошмар?

Хм. Учителите ли? Защо те не са такива, каквито се предполага да бъдат и просто не те гълчат, ако не внимаваш в час? Вместо това те всичките сякаш се притесняваха за него, изпращаха бележки до родителите му и го караха да ходи на специалист, макар че това със специалиста не беше чак толкова зле и поне го отърваваше от математиката.

В една от бележките пишеше, че бил „неспокоен“. Та кой ли беше спокоен? Не я беше показал на майка си. И без това положението беше кофти.

— Добре ли се оправяш у дядо ти? — попита Йонеса.

— Не е чак толкова зле. Да не говорим, че къщната работа я върши най-вече дядо. Много е добър на пържените филии. И вечно ни снабдява с „Малка вкуснотийка“.

— Това пък какво е?

— Нали го знаеш онзи щанд в супера, дето продават консерви с отлепени етикети?

— Да, и?

— Ами, той купува по цели камари от тях. А пък като отвориш консервата веднъж, няма как, трябва да я изядеш.

— Буааа!

— Е, ако се паднат ананаси или кюфтета, даже са сносни.

Продължиха да вървят по притъмнялата улица.

Работата с всички нас е… — помисли си Джони. — ТЪЖНАТА работа с всички нас е, че не сме добри в нищо. Всъщност не това е най-лошото. Най-лошото е, че не сме добри дори и в това да не сме добри.

Вземете Йонеса например. Като го погледнеш, можеш и да си помислиш, че има възможности, заложби, Йонеса беше чернокож. Чисто технически погледнато. Обаче „мараба“ никога не казваше „чупка“ казваше само когато говореше за физически упражнения, а пък думата „майка“ употребяваше единствено говорейки за собствената си или нечия друга майка. Според Йонеса да се твърди, че всички чернокожи деца се държат по въпросния начин, бе налагане на расов стереотип, но пък откъдето и да го погледнеш, що се отнася до пичовското държане. Йонеса си беше дефектен по рождение. Трейнстпотърите бяха по-големи пичове от Йонеса. Дадеш ли му на него бейзболна шапка, щеше да си я сложи с козирката напред. Разбирате ли сега колко не — „йо“ беше Йо-не-са? Всъщност той понякога и вратовръзка си слагаше.

Бигмак пък… Виж, Бигмак си го биваше. Беше страхотен по математика. Всъщност донякъде само. Даскалите направо пощръкляваха. Покажете на Бигмак най-устрашаващото уравнение и той ще ви каже „x = 2,75“, и ще е много прав. Ала така и не разбираше ЗАЩО. „Ами, толкова е“ — казваше, и точка. А така НЕ СТАВАШЕ. Математиката не се състоеше в това да знаеш отговорите. Математиката предполагаше да покажеш как си стигнал до тях, дори и отговорът, който си намерил, да е грешен. Освен това Бигмак беше и скинар. Бигмак, База и Сказ бяха последните останали трима скинове в Блекбъри. Или поне последните трима, които не се падаха някому татковци. Освен това на кокалчетата на ръцете му беше изписано „ОБИЧ“ и „МРАЗ“, но само с химикалка, защото ако отидеше да го татуират, щеше да припадне. Освен това си гледаше тропически рибки.

Що се отнася до Клатето… От Клатето дори и компютърен хахо не ставаше, Той ИСКАШЕ да бъде сред хаховците, луднали по компютрите, обаче те не го щяха. Вярно, имаше значка, на която пишеше „Компи-хахо“ и вечно се бъзикаше с електрониката. Клатето искаше да бъде хлапе с очила като дъната на шишета от мляко и развлечен анорак, което пише невероятни компютърни програми и на двайсет години става милионер, но сигурно щеше да се примири с това да бъде само човек, чийто компютър не се размирисва на изгоряла пластмаса всеки път, когато го пипне.