Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Стегозавър с вид на тухлен зид? Или яркочервен бронтозавър като автобус 9?

— Ей, страхотна идея! Значи, те обикалят и се преструват на автобуси, и хората се качват — обаче не могат да слязат! Иии-ууу, иии-уууу…

— Тцъ. Изкуствени носове. Изкуствени носове и бради. И тъкмо когато най не го очакваш — ам! И на тротоара няма нищо друго, освен чифт патъци и един такъв едър, ама едър бабанко по шлифер, който се потътря нататък…

„Парадайс Стрийт“ — помисли си Джони. Напоследък току се сещаше за „Парадайс Стрийт“. Особено нощем.

На бас, че ако попитате хората ТАМ дали пътуването във времето е добра идея, ще отговорят с „да“. Искам да кажа, какво е станало с динозаврите, никой не знае, но всички знаем какво е станало с „Парадайс Стрийт“.

Ще ми се да можех да се върна на „Парадайс Стрийт“.

Нещо изсъска.

Огледаха се. Между магазина за дрехи втора употреба и видеотеката минаваше уличка. Съскането идваше оттам, само дето вече беше преминало в ръмжене.

И то ръмжене, което изобщо не беше приятно. Нахлуваше в ушите на Джони и през съвременния му мозък — право във вградената в самите му кости памет. Когато много, много отдавна един маймун слязъл предпазливо от дървото и се заклатушкал непохватно по земята, за да пробва новата идея за „изправена стойка“, за която приказвали всички млади маймуни, тъкмо от подобно изръмжаваме най го било шубе.

То казваше на всеки мускул в тялото му: бягай и се мятай на някое дърво. И по възможност хвърли надолу някой и друг кокосов орех.

— В уличката има нещо — обади се Клатето и се огледа дали наоколо няма някое по-височко дърво.

— Върколак? — предположи Бигмак.

Клатето се спря.

— Защо пък върколак? — обади се той.

— Гледах един филм, „Проклятието при отмъщението на върколака“, — отвърна Бигмак. — Там един чу такова ръмжене и влезе в оная тъмната уличка и после го дадоха проснат на земята, а по паважа се лееха едни ми ти специални ефекти…

— Хъ! — гласът на Клатето трепереше. — Върколаци не съществуват!

— Ами тогава иди му го кажи.

Джони пристъпи напред.

В уличката имаше преобърната количка за пазаруване, но това не беше нищо кой знае колко необикновено. Цели стада колички за пазаруване се въргаляха из улиците на Блекбъри. Макар и да не беше виждал никога такава, която да се движи сама, понякога той подозираше, че в мига, в който им обърне гръб, те затрополяват нанякъде.

Покрай нея бяха пръснати издути торби, вързопи и черни найлонови пликове за боклук, както и няколко буркана. Единият се беше счупил и от него се носеше миризма на оцет.

Единият от вързопите беше обут с маратонки.

Такова нещо не можеш да видиш много често.

Едно ужасно чудовище се примъкна върху количката и се изплю по посока на Джони.

Беше бяло, но тук-там нашарено с кафяво и черно. Беше гърчаво. Имаше три крака и половина, но само едно ухо. Лицето му бе маска, изобразяваща абсолютното, непоколебимо зло. Зъбите му бяха изпочупени и жълти, дъхът му — гаден като миризма на чушки.

Джони познаваше чудовището много добре. Както и практически всеки в Блекбъри.

— Здрасти, Виноват! — поздрави той, като внимаваше да си държи ръцете долепени до себе си.

После погледна вързопа с маратонките.

— Май нещо се е случило с госпожа Тахион — рече той. Другите притичаха към него.

Вързопът всъщност само приличаше на вързоп, защото госпожа Тахион имаше навика да носи всичките си дрехи наведнъж. Което ще рече вълнена шапка, към дванайсет жилетки и розова пола на харбалички, под която се подаваха голи пищялки, а след тях идеха няколко чифта футболни чорапи и огромните маратонки.

— Това КРЪВ ли е? — възкликна Клатето.

— Ъхъ — отвърна Бигмак. — Буаа.

— Според мен е жива — обади се Джони. — Сигурен съм, че чух пъшкане.

— Ъъ… аз, такова, разбирам от първа помощ — колебливо изрече Йонеса. — Изкуствено дишане и тъй нататък.

— Изкуствено дишане? На госпожа ТАХИОН? Буаа! — рече Бигмак.

Йонеса изглеждаше много притеснен. Онова, което му се виждаше толкова просто, когато го правеше в приятната топла зала под погледа на инструктора, изглеждаше къде-къде по-сложно в малката уличка, особено като се намесеха и вълнените жилетки. Който и да беше измислил първата помощ, не бе имал предвид госпожа Тахион.

Йонеса коленичи като на тръни. Той колебливо потупа госпожа Тахион и от многобройните й джобове изпадна нещо. Оказа се парче риба и пържени картофи, увити във вестник.

— Все набива пържени картофи — обади се Бигмак. — Брат ми разправя, че вади изхвърлените вестници от кофите за боклук да провери дали в тях не е останал увит някой и друг картоф. Буаа!