Норма Бейшър - Игра на богове

— Татко, трябва да ми повярваш — обади се най-сетне Александър. — Нито за момент не съм я подвел. Не съм й давал никакви обещания. Не съм й казвал, че ще се оженя за нея. Не съм твърдял, че я обичам.

— Всичко това вече няма значение — сряза го Киракис. — Тя е мъртва и бележката свързва самоубийството й с теб. Независимо какво се е случило или не се е случило помежду ви в Гщаад, то вече не е важно. — Тръгна към вратата, но се спря. — Съветвам те сериозно да се замислиш върху думите ми.

— Почакай, татко — извика Александър. — В статията се казва само, че се е самоубила в хотелска стая в Женева.

— И какво?

— Как? Как е умряла? — попита той.

Киракис свъси вежди.

— Обесила се е.

На Александър му се искаше да вярва, че най-лошото отминало, че преди баща му да си тръгне разгневен, е изрекъл всичко, което мисли за самоубийството на Мариан. Съзнаваше обаче какво предстои — това беше само началото. Старият Киракис обикновено не обсъждаше лични въпроси — особено от такъв скандален характер — на публични места. Инцидентът в кабинета на Александър се оказа изключение от правилото. Баща му не успя да овладее гнева си. Сега, останали насаме, Александър изпита неприятната убеденост, че най-лошото всъщност предстои.

— Не съм в състояние да понасям повече откровено безотговорното ти поведение, Александър. — Константин Киракис стоеше в другия край на стаята с гръб към сина и, сякаш му бе непоносимо да го погледне. — В миналото си затварях очите за доста неща, или — ако трябва да съм по-честен — опитвах се да ги затварям. Когато не успявах, плащах скъпо и прескъпо името ти да не се появява във вестниците. Отначало се самоуспокоявах — разбираемо е, казвах си, млад е и разните там сексуални подвизи са естествени. Уверявах майка ти, че няма нещо тревожно — постепенно всичко ще отшуми. Непрекъснато й повтарях, че е въпрос на време да си намериш жена и да се задомиш. — Обърна се да погледне сина си. — Но последната случка е непростима, Александър. Кара ме да се съмнявам дали си подходящ за мой наследник, дали си готов да поемеш тази отговорност.

Александър, седнал зад бюрото си, погледна мрачно баща си.

— Какво точно имаш предвид? — попита той предпазливо.

— Не съм ли пределно ясен? Съмнявам се, че си подходящ да ме наследиш като председател на борда на директорите — отвърна Киракис.

Александър стана и се втренчи в баща си изумен.

— Не е честно, татко — възрази той. — Държиш ме отговорен за постъпката на психически лабилна жена, която сама е сложила край на живота си!

— След като ти си я отблъснал — сряза го Киракис ядно. — Възползвал си се — неоправдано — от чувствителна, объркана млада жена. Употребил си я. Прелъстил си я и си я използвал за свое удоволствие, с което си я унищожил!

— Как можех да предположа, че това ще се случи! — извика Александър в своя защита. — Прекарахме заедно една-единствена седмица. Не ми е минавало през ума…

Киракис му направи знак да млъкне. Лицето му отново бе потъмняло от гняв. Заговори с нисък глас и изключително сериозен тон:

— Редно е да знаеш, че обмислям промяна на завещанието си. Не се шегувам.

Потресен от думите на баща си, Александър вдигна очи.

— Ще промениш завещанието си? Това не е истина, нали? Заради тази случка?

— Говоря абсолютно сериозно, Александър — увери го Киракис. — След като не съм сигурен в способността ти да контролираш личния си живот, изпитвам съмнения дали е редно да станеш мой наследник. Няма да допусна корпорацията да се провали. Убеден съм, че ясно си даваш сметка за това.

— Но кой… — подхвана Александър, видимо разстроен.

— Кой ще наследи контролния пакет акции на корпорацията ли? — Киракис поклати глава. — Представа нямам… засега. Не съм имал възможност да премисля алтернативите. Опасявам се, че ти, сине, ме поставяш в доста трудно положение. Дори не ми е минавала през ума вероятността някога да се изправя пред подобен проблем. Нито за миг не съм допускал, че не ти, а някой друг ще ме наследи.

Лицето на Александър стана пепеляво.

— Не ми се вярва наистина да постъпиш така — промълви той бавно и така стисна ръба на бюрото, че кокалчетата му побеляха.

— Повярвай, защото непременно ще го направя — отвърна Киракис тихо. — Не бих искал, но ако не ми оставиш друг избор, ще бъда принуден да постъпя така. Ако в бъдеще не се държиш по-отговорно, ще поверя контролния пакет акции на корпорацията в ръцете на човек, който ще я ръководи както трябва, за да оцелее. — Отново се извърна към прозореца. — Приеми тези думи като последно предупреждение, Александър. Ти си Киракис. Засега последният и единствен наследник. Постарай се да поемеш отговорността си, преди да стане прекалено късно.