Норма Бейшър - Игра на богове

И Мередит му се усмихна. Лицето й, гъстата й руса коса — сега падаща свободно по раменете, — дори розовата коприна на роклята отразяваха златистите отблясъци от пламъка на свещта.

— Просто си мислех за предишния път, когато бяхме тук — отвърна тя бавно и обходи с очи препълнения ресторант. — Помниш ли?

Той простена престорено и изви очи нагоре.

— Как мога да забравя? Така силно се опитвах да те впечатля през онази вечер, само дето не се изправих на глава.

Мередит се засмя.

— А аз страшно се стараех да не се впечатлявам. — Замълча и погледна към чинията си. — Знаеш ли, истинско чудо е, че се събрахме.

Ник се пресегна и взе ръката й в своята.

— Не знам как точно стана, но съм доволен — увери я той.

Тя го погледна. Сините й очи блестяха от светлината на свещта. Пресегна се и със свободната си ръка хвана неговата.

— И аз — сподели нежно.

— Знам колко ти се искаше Том да е с нас тази вечер — продължи той, — но се радвам, че не е имал възможност. Наистина ми се иска да съм насаме с теб.

Мередит се усмихна и огледа помещението.

— Трудно е да се каже, че сме сами.

— Знаеш какво имам предвид.

Тя кимна. Дребните диаманти, които украсяваха ушите й, проблеснаха.

— Съвсем точно знам какво имаш предвид. — Посегна към чашата си. — Какво ще кажеш за тост? Все пак сме тук да празнуваме.

Той кимна и пусна ръката й, за да вземе своята чаша.

— Напълно си права. — Вдигна чашата. — За нас! За мен, номинирания за „Оскар“, и за теб и твоя документален филм! Нека успехът винаги ни съпътства!

Мередит докосна чашата му със своята. После отпи и заговори:

— Не е минало толкова много време от онзи път, когато бяхме тук, но са направили доста промени.

Ник се огледа и замислено почеса брадичка.

— Разширили са се — отбеляза той замислено. — Преди нямаше дансинг. Мястото бе толкова малко, че едва се минаваше между масите. Танцуването беше изключено, но то така и не ми липсваше.

— Не обичаш ли да танцуваш? — попита Мередит и се сети, че през всичките месеци, откакто бяха заедно, никога не са танцували.

Той се ухили.

— Не искай да танцуваш с мен, бейби — помоли той. — Известен съм с двата си леви крака.

— Вечно се подценяваш. Понякога се питам дали не го правиш, за да ти възразявам.

— Не бих казал. — Гледаше я предано в очите. — Но и няма да твърдя, че ми е неприятно, когато ме уверяваш колко съм чудесен.

Тя се засмя.

— Излишно е да ти го повтарям. Просто продължавай да четеш „Варайъти“.

— За мен е по-сладко, когато го чувам от теб.

Музикантите заеха местата си на подиума и засвириха. Мередит погледна Ник.

— Е, ще ме поканиш ли да танцуваме? — поиска да знае тя.

Той се ухили.

— Ама ти наистина обичаш да живееш опасно. — Стана и й подаде ръка. — Твоите желания са закон за мен, принцесо — обяви той галантно.

Мередит се изправи. За миг останаха с преплетени ръце. После я отведе на дансинга. Тя постави длани на раменете му и се отпусна; двамата уловиха ритъма на музиката. Вдигна лице и му се усмихна.

— Два леви крака ли? — промълви тихо. — Танцуваш много по-добре, отколкото твърдиш.

Той се ухили.

— Само почакай.

Положи глава на рамото му. Колко време беше минало, запита се тя. Колко време, откакто можеха да се наслаждават на часовете, прекарани заедно, без никой да ги прекъсва?

— Трябва да го правим по-често — прошепна тя.

— Да излизаме да танцуваме ли?

— Всичко, стига да сме заедно.

— Звучи ми добре.

Ник погледна надолу и остана трогнат от израза на любов в очите й. Докато я водеше по пълния с хора дансинг, телата им се докосваха под звуците на нежната, чувствена музика и той изпита копнеж по нея — не бе сигурен дали ще успее да се овладее. Мередит също го долови и се остави усещането да я обгърне. С всеки изминал миг възбудата и на двамата нарастваше. В един момент, неспособен да се контролира повече, Ник наведе глава и я целуна зад ухото.

— Да се махаме от тук — прошепна той. — Да си идем вкъщи.

Тя го погледна и се усмихна многозначително.

— Празненството свърши, така ли?

— Не — увери я той дрезгаво. — Едва сега започва.

Докато чакаше Чък Уилард в кабинета му, Мередит се запита колко пъти е била тук през последните две години, без да забележи обстановката. Обикновено влизаше в разгара на някаква криза, но днес оцени напълно модерния дизайн — от хромираните повърхности до строгото бюро и тапицираните със сива кожа кресла. До огромните прозорци имаше засадени в сандъчета палми. Когато пердетата не бяха спуснати, Уилард можеше да наблюдава хаоса в новинарската стая през стъклената стена, която го отделяше от подчинените му. Никой не би успял да направи нищо незабелязано, помисли си Мередит. Погледна часовника си. Девет и половина. Къде е Чък, зачуди се тя. Нямаше навика да закъснява. Когато й позвъни вкъщи вечерта и каза, че иска да я види рано тази сутрин, Мередит го прие съвсем сериозно и се постара да пристигне преди обичайния си час. Приглади полата на коленете. Обичаше този сив костюм. Кройката имитираше моделите на Диор от 40-те години: сакото бе вталено, с леко разширени рамене. На гарнираните с черно кадифе ревери бе сложила малката диамантена игла, която Ник й донесе от Рим. Мередит обичаше този костюм заради изисканата му, ненатрапчива елегантност.