Норма Бейшър - Игра на богове

Чък Уилард нахлу в кабинета с куфарче в ръка и ядосано изражение.

— Извинявай за закъснението — промърмори той, затваряйки вратата. — Отдавна ли чакаш?

— От известно време — отвърна Мередит откровено.

Уилард свали палтото си и го закачи. Седна зад бюрото и звънна на секретарката по интеркома.

— Не ме свързвай с никого, докато не ти кажа, Сали — нареди той. Отново погледна Мередит. — Първоначално уговорих тази среща, за да разбера искаш ли да заместваш Дана, докато е в болница — обяви той направо.

Дана Уелс, водещата на вечерните новини, бе постъпила в болница предишната седмица за биопсия на гърдата и сега се възстановяваше от двойна мастектомия. През изминалите седем дни я заместваше Рой Макалистър — ветеранът водещ от Сиатъл, наскоро включил се в екипа. Защо Чък търси заместник на Рой? — запита се Мередит.

— Тази сутрин ми се обади Дана — продължи Уилард. — Още е в болница, но сметнала за необходимо да ме предупреди навреме, че напуска. Обсъдила го със съпруга си — опасността от рак доста ги разтърсила — и решили да не се връща на работа, след като я изпишат. Бих искал да заемеш мястото й за постоянно, ако представлява интерес за теб — завърши той.

— Интересува ме, разбира се — отвърна Мередит предпазливо. — Но какво ще стане с Рой? Според мен се справя чудесно.

— Така е — призна Уилард, но поклати глава. — За жалост обаче зрителите не го приемат добре. Предпочитат жена за водеща. Намирам, че ти си най-подходящата.

Мередит премисли бързо.

— Кога искаш да започна? — попита тя.

— Още днес. От този момент.

Лозана, Швейцария

Отвън клиниката в Лозана изобщо не загатваше, че е болница, при това най-добрият психиатричен институт в цяла Европа. На пръв поглед приличаше на луксозен хотел. Намираше се сред хектари безупречно поддържани морави, а висока стена ограждаше целия терен. На единствения вход тежки порти от ковано желязо се отваряха към дълга, опасана с дървета алея, която водеше до главната сграда — огромен замък от седемнадесети век. Вътре стаите представляваха елегантни апартаменти и осигуряваха на обитателите пълно уединение. Охраната на клиниката беше засилена, защото сред пациентите често имаше знаменитости от света на политиката, шоу бизнеса, световния светски елит, изкуствата и — още по-често — съпругите или децата на тези видни личности. Медицинският състав включваше водещи психиатри и психоаналитици от целия континент. Клиниката предлагаше на пациентите и семействата им най-доброто, което можеше да се получи срещу пари.

Работещите тук — от медицинските сестри и санитарите до поддържащия персонал — се гордееха с умението си да проявяват дискретност не по-малко от първокласните грижи, които полагаха. От време на време ги преследваха журналисти или фотографи с надеждата да се доберат до някой пациент, но те винаги отказваха, независимо колко пари им предлагаха. Обещанията за богатство не ги впечатляваха, както и лицата на пациентите им — често пъти прочути хора.

— Иска ми се да можех да ви дам надежда, мосю, но би било жестоко от моя страна — обясни доктор Анри Гудрон, главен лекар в клиниката. — В случаи като този травмата е толкова голяма, че съзнанието не е в състояние да се справи с нея. Когато не успява да я приеме, то се затваря — нещо като защитен механизъм.

Том Райън свъси вежди.

— Искате да ми кажете, че няма никаква надежда? Нито сега, нито някога?

— Не ви казвам нищо различно от онова, което многократно съм ви повтарял — уточни доктор Гудрон тихо. — Двадесет и шест години, мосю, са доста време. Колкото по-дълго е откъсната от действителността…

Той сви рамене безпомощно. Том Райън запали цигара.

— Всъщност смятате, че никога няма да излезе от това състояние, така ли?

— О, мосю, винаги има шанс — парира го Гудрон бързо. — Но в случая с мадам той е нищожно малък. Почти несъществуващ. Толкова е малка вероятността…

— Разбирам — промълви Райън.

— Както съм споменавал и друг път, според мен е загуба на време и пари да я посещавате всеки месец, както правите през всичките тези години. Тя не ви разпознава. Дори не знае, че сте при нея.

— Но аз знам — отвърна Райън.

Доктор Гудрон си пое дълбоко въздух.

— Е, щом душата ви се успокоява, когато я виждате, правете го, мосю — промълви той бавно. — Но за мадам то няма да допринесе с нищо.

— Мога ли да отида при нея сега? — попита Райън нетърпеливо.

Доктор Гудрон кимна.

— Разбира се.