Норма Бейшър - Игра на богове

Странно, помисли си тя, излизайки от магистралата по посока към Малибу. Ако преди година някой й бе казал, че ще бъде в това положение, щеше да му се изсмее. Отдавна беше решила никога да не изпада в зависимост от друг — финансово или емоционално. В противен случай, разсъждаваше тя, би означавало да даде на този човек известен контрол над живота си, а определено не желаеше това. Докато не срещна Ник. Той промени всичко. Накара я да преосмисли бъдещите си планове — и професионалните, и личните. Когато се влюби в него, си даде сметка, че кариерата — колкото й да бе важна за нея — вече не й е достатъчна. Искаше Ник, искаше живота, който изграждаха заедно.

Щом спря колата пред къщата, мислите й бързо се върнаха в настоящето. Забеляза зловещите облаци от изток и реши да вдигне гюрука на колата. Според прогнозата щеше да вали и тази вечер определено нямаше да мине без дъжд. Влезе в къщата и слезе до вкопаната в хълма овална всекидневна. Остави куфарчето си на дивана и свали шлифера, после тръгна към високите от пода до тавана прозорци с изглед към океана. Масивна каменна камина в средата на помещението, заобиколена с едри, добре поддържани растения, пресичаше впечатляващата гледка. Растенията бяха нейна идея. Откакто преобзаведе къщата, тя бе загубила малко от първоначалния си мъжки стил, но дъбовата ламперия, гредите по тавана и каменните акценти тук-там все още й придаваха леко грубоват вид.

Мередит провери секретаря за съобщения. Когато Ник не беше в града, звънеше всеки ден и оставяше записи. Чу последното съобщение на Ник и на устните й се появи усмивка — потвърждаваше прибирането си в петък, засега нямало закъснения. Обичал я, липсвала му и нямал търпение да се върне вкъщи.

Следващото съобщение беше от Кей. Знаеше, че Мередит е сама през седмицата, и звънеше да разбере дали иска да вечерят заедно. Защо не я попита в службата, озадачи се Мередит и поклати глава. Съвсем типично за Кей да решава такива неща в последния момент. Ще й се обади да й благодари за предложението, но ще й откаже, понеже е уморена и възнамерява да си легне рано.

След това се чу друг познат глас: Том Райън.

„Мередит, просто исках да знаеш, че се върнах. Доста обмислях онова, за което говорихме, и реших да ти се доверя. Не ме търси. Почти целия следобед няма да съм вкъщи. Ще дойда у вас около осем.“

Сърцето на Мередит замря. Съобщението означаваше само едно: Том най-после щеше да се разкрие пред нея. Готвеше се да й каже всичко. Е, явно няма да си легна рано, помисли си тя и изключи апарата. Но вече не й пукаше. Готова бе да не си ляга цяла нощ, ако се наложи.

Погледна часовника. Шест и половина. Разполагаше с достатъчно време да вземе душ и да се преоблече, преди той да пристигне. Ще помоли икономката да приготви нещо леко за хапване, в случай че Том остане за вечеря. Обади се на Кей, после отиде в кухнята, за да поговори с Пилар за вечерята. Докато бързаше нагоре към банята, внезапно се почувства изпълнена с енергия — умората й се бе изпарила. Идеше й да запее. Нямаше търпение да види изражението на Чък Уилард, когато му поднесе материала. Бе на път да разгадае мистерия, която озадачаваше киноманите четвърт век.

Този случай щеше широко да й отвори професионалните врати.

Том Райън седеше сам на бара в малко заведение в Санта Моника и пиеше топло уиски. Нямаше представа откога е там. Какво значение има, запита се той. Отпи от питието и направи кисела физиономия. Господи, беше ужасно! Направи знак на бармана.

— Донеси ми друго уиски, Смит — провикна се той. — Това има вкус на газ.

— Не мислиш ли, че пи достатъчно, приятел?

Младият човек зад бара го изгледа изпитателно.

— Ще ти кажа, когато ми стане достатъчно! — сопна се Райън. — Хайде, къде е питието?

Смит само поклати глава.

— Ей сега — промърмори той и посегна за чиста чаша.

Неизменно се повтаряше един и същи ритуал: идваше в бара два-три пъти седмично, напиваше се до забрава и оставяше Смит да го изпрати вкъщи с такси. Но тази вечер изглеждаше някак по-различен, беше в странно настроение. Въпреки любопитството си Смит, естествено, нямаше да задава въпроси.

Том Райън се извърна на стола и погледна към прозореца. Запита се кога ли е започнало да вали. Когато пристигна сутринта на летището в Лос Анджелис, беше облачно. Ненавиждаше дъжда нощем. Напомняше му за мощите, преди Лиз да… Затвори очи. Замисли се какво е готви да направи и се помоли да е правилно.

— Май този път ще е истински порой — отбеляза Смит й постави чашата със скоч върху плота пред Том. — Далеч ли живееш?