Норма Бейшър - Игра на богове

Според доклада на съдебния лекар към момента на смъртта алкохолното съдържание в организма било високо. Мередит не се изненада. Ник, който го познаваше по-добре от всеки, отказваше да го обсъжда, но Мередит подозираше, че Райън е водил губеща война с бутилката от години. Шофьорът на камиона бе заявил пред полицията, че Райън сякаш изгубил контрол над колата върху хлъзгавия път, а самият той едва избегнал сблъсъка с ролс-ройса. Първо е загубил контрол над себе си, а после — над колата, прецени Мередит. Макар всички старателно да избягваха думата „пиян“, тя подозираше, че той вероятно е бил доста пийнал. Трябвала му е смелост за онова, което се е готвил да направи; смелост, каквато просто не му е достигала. Сигурно се е напил, за да набере кураж… или да убие болката.

Церемонията свърши и тълпата започна да се разотива. Мередит стоеше мълчаливо до Ник — беше се заприказвал с двама колеги. Отново хвърли поглед към ковчега. Скоро щяха да го спуснат в гроба и старателно пазената му тайна щеше да бъде погребана заедно с него. След двадесет и шест години терзанията му най-сетне бяха свършили. Надявам се най-после да си намерил спокойствието, което толкова дълго ти убягваше, помисли си тя тъжно.

Хванати под ръка, с Ник се върнаха при колата, без да продумат. Той нямаше настроение да говори, да й сподели чувствата си. Реши да го остави насаме с мъката му известно време.

Докато Ник отключваше вратата тя погледна към тъмните облаци, забулили небето. Почнало бе да вали. Сивото време превърна и без това депресираната сцена на погребението в още по-мрачна картина.

— Доволен съм, че този ден най-после свърши — призна Ник, влизайки в спалнята. Разкопча ризата, съблече я и я метна върху облегалката на близкия стол. Пристъпи към прозореца, отвори го и вдъхна от студения вечерен въздух. — Знаеш ли — подхвана той, — все още не го вярвам… Не вярвам, че е мъртъв.

Мередит, в прозрачна изумруденозелена къса нощница седеше по турски в средата на леглото и решеше дългата си руса коса. Спря и го изгледа изпитателно. Дълбоката болка бе сложила отпечатък върху очите, по тъмните кръгове под тях, по изострените бръчки на лицето, състарявайки го с десетина години.

— Знам — промълви тя. — И аз се чувствам така. — Остави четката. — Ник, какво ще кажеш и двамата да си вземем няколко свободни дни? Може да останем тук или да заминем нанякъде. Сами. И двамата се нуждаем именно това.

В първия момент той се поколеба.

— Не знам… Все си мисля, че ако работя, ако се занимавам с нещо, няма да се сещам.

Отпусна се уморено върху леглото. Мередит коленичи до него и започна да масажира раменете и врата му.

— Не бих ли могла да откъсна мислите ти? — попита тя с преднамерено лековат тон.

— Ако някой може, това си само ти — увери я той с измъчена усмивка и я целуна по бузата.

— Е искаш ли?

— Какво си намислила?

— Нещо за отмора — отвърна тя и продължи да разтрива напрегнатите мускули по раменете и горната част на гърба. — Защо просто не останем тук? Да си лягаме рано и да спим до късно. Ще закусваме в леглото и ще правим дълги разходки по брега. През последните няколко седмици толкова рядко бяхме заедно. Именно такова нещо ни е нужно в момента: време насаме, за да си говорим, да споделяме разни неща, както в началото.

Той се замисли.

— Да, отдавна не сме били заедно. Ако не снимам на терен, ти кръстосваш щата по работа. Напоследък наистина се виждаме рядко.

Мередит се усмихна леко.

— Това пък прави малкото време, когато сме заедно, изключително вълнуващо. Ако имах избор, бих искала да съм по-често с теб.

— И аз. — Изправи се, свали ципа на панталоните си и ги смъкна. — Време е да се замислим за ваканция… Истинска ваканция. Само ти и аз и възможно по-далеч от Лос Анжелис. Винаги си искала да посетиш Париж. Защо да не отидем там за две седмици?

Мередит се усмихна.

— Ще се погрижа да спазиш това обещание — заяви тя и загаси лампата.

Ник се настани в леглото и Мередит се сгуши до него в тъмнината. Усети как ръцете му я обгръщат и притискат. Тя отчаяно се нуждаеше точно от тази топлина. Смъртта на Том Райън я разтърси много повече, отколкото бе склонна да признае. Накара я да се замисли за неща, които никога преди не бе осъзнавала. Двамата с Ник бяха така уверени в себе си, във връзката си, че започваха да гледат един на друг като на даденост. Всеки бе зает, потънал в кариерата си, и напоследък разполагаха с малко време да подклаждат огъня помежду си. По-късно… Постоянно отлагаха за по-късно. И двамата не спираха, за да се замислят, че такъв момент може и да не настъпи. Никога не си представяха, че някаква трагедия, сериозна болест или драстичен служебен конфликт са в състояние да сложат край на съвместния им живот. Никога не бяха мислили какво би се случило, ако единият си тръгне някой ден и никога не се върне. Мередит го погледна за миг и нежно прокара пръсти по страните му. Той лежеше смълчан, неподвижен, загледан в тавана. Докосна устните му с показалец.