Норма Бейшър - Игра на богове

Мередит се наведе напред и източи врат, за да види по-добре издигащите се от сградата пламъци. Отвори вратата и слезе. Към небето се вдигаха облаци тъмен дим. Взе дебел бележник и химикалка от чантата и тръгна преди екипа. Започна да си пробива път между пожарните коли и зяпачите. Вече мислеше за репортажа: случилата се трагедия и има ли жертви; вероятността да се наложи да евакуират съседните сгради; потенциалната загуба на работни места заради пожара. От минал опит знаеше, че събирането на основните данни — как, кога и къде е избухнал пожарът — е лесна работа. Ще разпита пожарникарите, полицаите, очевидци. Няма да има проблем: в това отношение.

Двамата от екипа й, повлекли тежката техника, се стараеха да не изостават, докато тя напредваше сред обгорените развалини в търсене на свидетели или работници от склада. Оглеждаше се за хора, готови да се изправят пред камерата и да й дадат необходимата информация, за да отрази случилото се от чисто човешка гледна точка — това именно се бе превърнало в запазена марка на стила й.

Мередит забеляза отворените врати на склада и мигом прецени, че е най-добре да застане на техния фон. Изправи се пред димящия вход, за да представи анонса — темата в едно изречение, което да се излъчи в началото на емисията, и обещанието, че ще последва репортаж от мястото на събитието. Когато застана пред камерата, заработи професионалният й инстинкт. С ясен и висок глас тя обяви:

— Пожар, нанесъл щети за милиони долари, унищожи три десетилетия от историята на Холивуд и остави десет души без работа. Аз съм Мередит Кортни и ще ви предложа подробен репортаж.

Понеже насочиха екипа й към друг обект, Мередит се върна в телевизията със специално изпратен шофьор. Цял следобед монтира заснетия материал — излезе почти тридесет минути. Помагаше й Дан Белами — опитен редактор, който я насочи как да го сведе до три минути, за да бъде излъчен още в бюлетина в пет часа. Мередит харесваше Белами и обичаше да работи с него, защото той бе професионалист от висока класа. Имаха еднакъв усет за редактирането на материала и обикновено оставаше доволна от резултата.

— Страхотно стоиш в кадър — отбеляза Белами, докато гледаше снимките. — Камерата направо те обожава.

Мередит се усмихна, но не отвърна. Не откъсваше очи от монитора. Винаги внимателно преглеждаше по няколко пъти работата си, следеше за грешки, търсеше начини да подобри представянето си. Добре съзнаваше, че голяма част от първоначалния й успех се дължи на онова, което Чък Уилард наричаше „екранно присъствие“. Според него тайната на невероятната й популярност бе пряко свързана с външния й вид. Безброй пъти й бе повтаряй колко е фотогенична — високите скули, светлосините очи и гъстите руси коси привличали всички, особено мъжката част от зрителите. Мередит се радваше, че излиза така добре, но бе твърдо решена да не разчита единствено на физическите си данни. Та тя бе сериозен журналист, а не фотомодел и желаеше не само зрителите, но и колегите й да я приемат сериозно като професионалист. Искаше да изгради славата си с добри репортажи, а не само с хубавото си лице. Все още помнеше неодобрението на някои нейни колежки новинарки, когато Уилард реши да я включи в екипа. Повечето от тях бяха работили по-дълго и имаха по-голям опит. Зад гърба й подмятаха недобронамерени реплики — Чък Уилард я бил издигнал заради външния й вид. Мередит се правеше, че не ги чува, защото бе твърдо решена да им покаже колко грешат.

Чък Уилард се появи на прага.

— Мередит, трябва да говоря с теб, когато приключиш. Важно е — съобщи той. — В кабинета съм.

Тя кимна.

— Хайде след двадесет минути, става ли? Почти свърших.

Той направи знак, че е съгласен. Тя отново се съсредоточи върху монитора. Запита се разсеяно защо ли иска да я види. Ако се канеше да й съобщи официално, че документалният филм отпада, беше излишно да си прави труда. Със смъртта на Том Райън това се подразбираше. Без Райън историята оставаше без истински завършек, а без заключение няма филм.

С Дан Белами огледаха за последно репортажа и тя тръгна към Уилард. Влезе в кабинета му — той говореше по телефона, но й направи знак да седне. Разположи се на стола пред бюрото му и изчака да приключи. Чък се обърна, оставяйки слушалката.

— Е, както се казва: имам една хубава и една лоша новина.

— Прескочи лошата, Чък — посъветва го тя уморено. — Досещам се — няма да се прави документалният филм.

Изгледа я за миг и кимна.