Норма Бейшър - Игра на богове

Александър приемаше играта точно толкова сериозно, колкото и бизнеса си, и изискваше от конете и отбора си толкова много, колкото и от помощниците си в корпорацията. Захласната от вълнение, Мередит наблюдаваше как той замахна и запрати топката по полето, сякаш изстрелваше ракета. Защитникът на противниковия отбор — мъж, когото Александър веднъж описа като „експерт в играта“, — се сблъска с коня на Александър. Мередит трепна.

Полото, помисли тя, хвърляйки за миг поглед към трибуните, наистина е игра за богати хора. Жените от публиката до една бяха в елегантни маркови тоалети, а мъжете изглеждаха като слезли от страниците на модни списания. Играта, от своя страна, представляваше борба за надмощие между смелостта и интелекта, игра за най-добрите атлети. Изискваха се контрол, смелост и пресметната дързост. Това, хрумна й изведнъж, определено е игра за Александър. Той просто е роден за нея.

Играта продължи да се развива бързо и ожесточено. Александър успя да нанесе няколко успешни удара и да парира доста топки на противника. Стратегията му и проявената енергия на терена бяха сравними единствено с поведението му на обигран светски мъж, както и бе известен, помисли си тя мрачно. Добре виждаше през бинокъла стегнатите челюсти и войнствено свъсеното чело бе готов да се изправи пред всякакъв противник. Направи й впечатление с какво ожесточение се бореше и участваше в играта — нещо типично за него и във всяко друго начинание. Единствената му цел бе победата. Беше роден шампион. Съчетано с маниера му да предвижда и да властва го правеше практически непобедим.

Радостни възгласи от трибуните известиха края на играта. Осемте играчи се оттеглиха към границата на терена. Мередит свали бинокъла и с любопитство проследи как връчват на Александър огромна сребърна купа. Даде знак на оператора да спре да снима. В този момент Александър вдигна поглед и я видя. Скочи бързо от седлото и с леки стъпки се отправи към нея. Мина през тълпата, като водеше коня след себе си. Приближавайки телевизионната кола, свали каската си. Под нея гъстата му черна коса бе разчорлена и влажна от пот.

— Радвам се да те видя — поздрави той усмихнат. — Но трябва да призная и че съм изненадан.

— Защо? — Очите й дръзко се впиха в неговите. — Все пак правя предаването си, нали?

— Разбирам. — Замълча за момент. — Е, тогава се надявам да не си била път напразно.

— Не съм — усмихна се тя хладно. — Заснехме доста материал.

— Значи скоро ще си тръгвате, така ли?

— Веднага след като приберем оборудването.

Той се поколеба за миг.

— Искам да поговорим насаме, Мередит — изрече той, понижил глас.

— За интервюто ли?

— За нас.

— Няма „нас“. Вече не съществува. А и започвам да мисля, че никога не го е имало.

— Не го вярваш ни най-малко, както и аз — парира я той.

— Казах каквото мисля.

Обърна се и си тръгна.

Той я сграбчи за ръката.

— Но аз не съм — повиши той глас. — Налага се да чуеш каквото съм решил да кажа. Е, ще говорим ли насаме, или да го съобщя тук и сега?

Загубила за момент самообладание, тя се поколеба. Познаваше го достатъчно добре — той не блъфираше. А тя нямаше никакво желание да обсъждат личните си взаимоотношения пред оператора или който и да било друг.

— Добре — прие тя накрая. — Къде и кога?

— Веднага. Ела с мен.

Мередит погледна оператора.

— Прибирайте. Ако не се върна, докато се приготвите — тръгвайте.

Той й кимна.

В ледено мълчание Мередит и Александър се отправиха към конюшните. Плувнал в пот, конят на Александър крачеше бавно след тях с наведена от изтощение глава. Александър се извърна и ласкаво погали животното по шията.

— Днес следобед не бях особено нежен със Спартак — отбеляза той. — Добре е да го оставя на спокойствие за ден-два на пасбището. — Влязоха в конюшнята и той подаде юздите на младо конярче. — Хубаво се погрижи за моя приятел — нареди той.

— Да, господин Киракис.

Тръгнаха по дългия широк коридор между боксовете на конете. Раздразнени от шумните им стъпки, някои животни цвилеха тихо и неспокойно се раздвижиха. Александър вървеше напред с обичайната си бърза гъвкава походка към сектора на неговите коне. Провери ги един по един, за да се увери, че са се погрижили добре за тях, и им раздаде по няколко бучки захар. Мередит остана изненадана от нежността, с която се отнасяше към животните.

— Хадран ще излезе от строя за известно време — сподели Александър. — Тази сутрин се нарани. Не било сериозно, но няма да го яздя, докато не възстанови отличната си форма. А Цезар днес беше в лошо настроение. Внимавай… Не е чудно дори да се опита да те ухапе. Скоро предстои да пенсионирам Атила. Годините му напредват…