Норма Бейшър - Игра на богове

— Купих това за теб в Рим. Докато го гледах във витрината, то сякаш каза всичко, което никога не съм изрекъл. Създадено е за теб.

Погледна го за миг, пое кутията и я отвори. Остана смаяна от великолепното колие. Макар да бе привикнала с изискани бижута — сега притежаваше доста и все хубави — и макар диаманти и сапфири вече да не й правеха кой знае какво впечатление, огърлицата я порази.

— Антика е — обясни Александър. — Най-малко на двеста години.

Извади бижуто и го постави на врата й.

— Никога не съм виждала нещо толкова красиво — прошепна Мередит.

— Аз пък съм виждал — убедено заяви той и потърси устните й в тъмнината.

Когато започнаха да се целуват отново, кутията падна на пода.

Мередит мислено се помоли следващите четиридесет и осем часа да минат бързо.

Лист хартия с три написани реда стоеше вече цяла сутрин на бюрото й. Чаша кафе — изстинало и недокоснато — се мъдреше в единия край на бюрото. Купчина писма все още не бяха отворени. Мередит, застанала до прозореца, се взираше навън, но не виждаше нищо. Стискаше в ръка брой на списание „Пийпъл“ от миналата седмица, отворено на страницата със снимка на Александър в римски ресторант. До него седеше красива млада жена — Донатела Манети, дъщерята на италианския автомобилен магнат Карло Манети. Двамата се усмихваха, изглеждаха щастливи и погълнати един от друг. Дяволите да те вземат Александър, помисли си Мередит разгневена. Приятно ли ти бе да ме правиш на глупачка? Малката ти игричка — да ме накараш да се влюбя в теб — достави ли ти удоволствие? Това ли е начинът ти да ми го върнеш, задето в началото те отблъснах? Колко забавно трябва да ти се е сторило всичко!

— Господи, как можах да съм такава глупачка? — запита тя на глас и хвърли списанието на пода.

Потъна в стола и извади познатата кожена кутия от чекмеджето. Отвори я бавно и дълго съзерцава огърлицата, припомняйки се вечерта, когато й я подари. Беше най-щастливата вечер в живота й. Най-после призна истинските си чувства, сподели, че го обича. Беше напълно готова да му се отдаде. През онази вечер щеше да се люби с него, ако не се налагаше да отлети за Монреал. Най-сетне той щеше да получи онова, което всъщност желаеше от нея.

Мередит се стараеше да не заплаче, колкото и да й беше мъчително. Той не го заслужава, повтаряше си тя. Но и не бива да го виня изцяло, призна тя. Грешката е толкова негова, колкото и моя. Аз съм виновна, че се държах като глупачка. Допуснах да ме заплени. Не биваше да го правя! Знаех що за човек е. Какво ли не бях чувала за него.

Прилоша й, докато мислеше как е допуснала да се размекне, чарът му да я покори, евтините му любовни слова да я зашеметят. Любовни слова! Беше готова да прихне. Той наистина не прощава и не забравя, мина й през ума. Отказах му първия път, когато се опита да ме отведе в леглото, и той си отмъсти, като ме накара да се влюбя в него. Защо изобщо го послушах?

На прага се появи секретарката й.

— Мередит, Александър Киракис е на първа линия…

— Кажи му, че ме няма.

— Твърди, че е спешно.

— Няма ме! — избухна Мередит сприхаво.

Синди я зяпна.

— Ами интервюто? Забрави ли крайния срок…

— Нищо не съм забравила! Ще се обадя, когато съм готова да разговарям с него… за интервюто — процеди тя през зъби. — Дотогава не съм тук, когато звъни!

В Световния търговски център Александър даде една от редките си пресконференции, за да обяви официално, че корпорацията е на път да влезе в сферата на ядрените проучвания. Разказа за новия атомен център в района на пустинята Моджав в южната част на Калифорния. Защити назначаването на доктор Бари Марчуд — един от водещите световни специалисти по атомна енергетика — и отхвърли упреците, че евентуално би се захванал с разработването на атомни оръжия. Призна, че подобна възможност не е изключена, но отказа по-нататъшни коментари по темата.

— Е, пак го постигна — подметна Джордж развеселен докато се връщаха към офиса на Александър след пресконференцията. — Утре ще бъдеш на първа страница на всички вестници по света. Отсега виждам заглавията: „Киракис насърчава надпреварата в ядрените оръжия.“

Александър вървеше мрачно смълчан. Джордж го погледна. Откакто се върна от Монреал, през цялата седмица Александър бе в странно настроение. Джордж споделяше безпокойството му от вероятността за умишлен палеж в офисите там, но му се струваше, че нещо друго терзае Александър по-дълбоко; значително по-дълбоко. Бе като бомба със закъснител. Човек никога не знаеше кога ще избухне Александър. Реши да го остави насаме с грижите му. Още повече че ясно демонстрираше нежелание да обсъжда личните си въпроси, а Джордж отлично знаеше колко е безполезно да настоява. Извини се и се оттегли в своя кабинет.