Норма Бейшър - Игра на богове

Секретарката посрещна Александър на вратата.

— Специален куриер донесе пакет за вас, господин Киракис. Оставих го на бюрото.

— Благодаря, Стейси — промърмори той разсеяно.

Влезе и затвори вратата. Разопакова пакета и видя малката кожена кутия от Италия. Отвори я внимателно и се загледа в колието. Тя му го връщаше. Нямаше бележка, нищо, просто му го връщаше. Беше така близо най-после да я направи своя съпруга, да осъществи лелеяната си мечта, а онази проклета снимка в „Пийпъл“ унищожи всичко. Сега вече никога няма да успее да си върне Мередит. Побеснял, замахна и стовари купчина листа върху пода. Направо трепереше. Все пак си наложи да се овладее и взе решение. Натисна бутона на интеркома.

— Стейси, след няколко минути излизам. Днес следобед няма да се връщам.

— Къде мога да ви открия, ако се налага? — попита тя.

— Никъде!

Мередит прекоси бързо претъпканото фоайе и излезе през вратите към Петдесет и втора улица. Вън брулеше такъв силен студен вятър, че с усилие запази равновесие. Целият май месец времето беше шантаво — един ден валеше дъжд, следващият се оказваше студен и ветровит.

Не беше предвидено лимузината да я чака тази вечер. Щеше да вземе такси, за да отиде на пазар. Много вечери прекара затворена в апартамента си. Нямаше търпение веднъж завинаги да остави последните няколко седмици зад гърба си.

Забеляза лимузината, паркирана на ъгъла, едва когато вратата се отвори и Александър излезе, за да й препречи пътя.

— Добър вечер, Мередит!

Погледна го, в очите й имаше гняв.

— Беше добра досега — отвърна тя хладно.

— Редно е, мисля, да поговорим. Важно е… И за двама ни.

— Нямам какво да ти казвам.

— Но аз имам — настоя той.

— Не желая да го чуя.

— Става въпрос за интервюто — уточни той, защото тя понечи да се отдалечи.

Мередит спря на място и се обърна.

— Какво? — попита тя лаконично.

— Не мислиш ли, че е време да го запишем? — Облегна се на колата. — Крайният ти срок съвсем наближава, нали?

— Загрижеността ти е трогателна. Но те уверявам, не съм забравила крайния срок. Ще се свържа с теб, когато съм готова за записа.

— Добре е да поизбързаш — подметна той. — В края на месеца няма да бъда в града.

— По работа ли заминаваш?

Той поклати глава.

— Този път за удоволствие. Един от редките случаи, когато си го позволявам.

— Как се казва тя? — попита Мередит с леден тон.

Александър свъси вежди.

— Няма жена — отвърна той тихо. — В събота ще играя поло в Саутхамптън. Ще отсъствам седмица или по-дълго.

— Тогава ще уредя да направим записа, след като се върнеш — реши Мередит.

— Хрумна ми, че ще е интересно за предаването да запишеш поне част от мача — сподели той.

Тя помисли за миг.

— Вероятно. Ще ти съобщя какво съм решила.

Той кимна.

— Нещо друго? — попита тя.

— Да — заяви той. — Обичам те.

Направи се, че не го е чула, и обяви:

— Трябва да вървя. Ще се обадя, ако реша да заснема мача.

Александър се загледа как тя изчезва в тълпата. Не се опита да я спре. Знаеше, че няма да успее. Но не се предаваше, въобще не се предаваше. Бе използвал интервюто, за да се съберат, а сега ще го използва, за да си върне Мередит.

Облегната на колата, Мередит наблюдаваше с мощен бинокъл развоя на мача по поло, а операторът на Ай Би Ес заснемаше играта. Тя прецени колко очарование и какво въздействие ще окажат няколко клипа от мача в предаването й, да не говорим за новата гледна точка, от която ще бъде показана агресивната амбициозност на Александър, но въпреки това беше склонна да се откаже от репортажа.

Не искаше да е тук. Не го бе виждала от вечерта, когато той я издебна пред службата. Знаеше, че ще се виждат често, докато не приключи с интервюто, но й се искаше веднага след това да забрави, че въобще го е познавала.

Мередит не беше познавач на полото — всъщност след като засне онзи мач в Лос Анджелис, за пръв път гледаше играта — и въпреки това благодарение на разговорите с Александър вече разбираше какво точно се случва на терена. Изглежда като гладиатор в схватка, помисли си тя, докато го наблюдаваше през бинокъла. Яздеше скопен дорест кон, по-едър от конете на останалите играчи. Сети се, че й беше говорил за предпочитанията да язди бързи коне, по-големи от типичните за играта понита. Винаги играеше преден пост — основен нападател — и подбираше конете според бързината и способността им да реагират на волята на ездача. Първа и втора позиция са нападатели, трета и четвърта — защитници, припомни си Мередит. На онези от първа им е нужна мощ и бързина.