Норма Бейшър - Игра на богове

— Обичам да си представям, че винаги мога да се оттегля тук — отбеляза Александър, докато Мередит се разхождаше из библиотеката и се възхищаваше на антиките и картините. — Бягам тук, ако реша да изчезна от напрежението на Манхатън или просто когато ми се иска да остана сам.

Мередит го погледна и се усмихна.

— Странно, не съм допускала, че си човек, който би си позволил да е откъснат от работата си за дълго — подхвърли тя.

— Обикновено не го правя — увери я той. — Но открих, че дори най-посветените на работата си имат нужда да се оттеглят от време на време, да си подарят малко отдих. Отначало, когато оглавих борда на „Киракис“ — а и преди това, — се опитвах да превърна корпорацията в мой живот. Убеждавах се, че тя е всичко, което искам, от което се нуждая.

— Но се е оказа, че не е така — заключи Мередит.

— Никога не се получава така — отвърна той с уморена усмивка. — Да, корпорацията е изключително важна за мен. Тя ми принадлежи по рождение, наследство е от баща ми. Но сега вече съм наясно, че е невъзможно да бъде същността на целия ми живот, точно както и твоята кариера не може да бъде всичко за теб. — Наля чаша вино и й я поднесе. — Ще ти хареса. От собственото ми лозе е.

— Значи се занимаваш и с винопроизводство? — изненада се за пореден път Мередит.

— Притежавам замък в Южна Франция. В Кот дьо Рон. За жалост напоследък не успявам да оставам там, колкото бих желал. Обикновено отскачах всяка година по време на гроздобера. Доставяше ми удоволствие да работя в лозята.

Мередит се разсмя неволно.

— Извинявай. Просто ми е трудно да си представя как изглеждаш, зает с каквато и да било физическа работа.

— Намирам го за изключително забавно. — Допълни чашата й с вино. — Бях малък, едва четиринадесетгодишен, когато баща ми се сдоби с лозята. Винаги съм имал особена слабост към Франция — наследено е от майка ми, предполагам — и затова с охота оставах там. Мама се ужасяваше, като ме гледаше как работя в лозята, но на мен ми доставяше удоволствие, а татко твърдеше, че така ще натрупам опит. Оказа се прав.

— Вероятно и двамата много ти липсват — предположи Мередит.

Александър кимна.

— Когато ги загубих, започнах да осъзнавам колко е важно да имаш семейство, да си с някого, с когото да споделяш всичко.

Мередит го погледна в очите и неволно потръпна. Дали е от виното, запита се тя, или от начина, по който я гледаше. Усети, че поруменява, но нямаше сили да спре това.

— Всеки има нужда от някого — промълви тя и замълча, преднамерено избягвайки погледа му.

Той забеляза празната й чаша.

— Още вино?

Тя поклати глава.

— Започвам леко да се замайвам. А и става късно…

Александър кимна.

— Прости ми, matia mou . Толкова ми е приятно, че загубих представа за времето. Уморена ли си?

— Малко — призна тя.

Той се усмихна.

— Ела… Ще ти покажа стаята ти.

Ярка слънчева светлина, нахлуваща през огромните прозорци, събуди Мередит на следващото утро. Седна в леглото, протегна се и погледна античния часовник върху тоалетката. Наближаваше пладне. Запита се дали Александър още спи.

Някой тихо почука на вратата. Преди Мередит да отговори, влезе прислужница.

— Госпожице, аз съм Даниел — представи се тя със силен френски акцент. — Мосю Киракис разпореди да видя как сте, да питам какво желаете за закуска и да ви предам, че тези пакети са за вас. — Посочи към куп кутии върху близкия стол. — Дрехи, които ще са ви необходими. Надявам се размерът да е точен.

Мередит не успя да скрие учудването си.

— Благодаря! — изрече бързо тя.

— А закуската, госпожице?

Замисли се за момент. Нямаше особен апетит тази сутрин.

— Нещо леко — реши тя. — Например кроасан с масло, конфитюр и кафе.

— Да, госпожице. — Жената се обърна да излезе.

— Даниел — извика я Мередит. — Александър… господин Киракис… стана ли вече?

— Да, госпожице. Той стана рано. Призори отиде в конюшнята — уведоми я Даниел. — Каза да го потърсите там, след като закусите.

Мередит кимна.

— Непременно.

— Тук ли да ви сервирам закуската, или ще слезете долу? — попита Даниел.

Мередит я погледна дружелюбно.

— Ще сляза, благодаря.

Отвори една по една кутиите и прегледа съдържанието им. Джинси, панталони, памучни ризи, дори бричове за езда. И всичко точно по нейните размери. Усмихна се. Той наистина мисли за всичко.

Избра джинси и розова риза. Докато се обличаше, се опита да си спомни откога не се е качвала на кон. Дали ще язди така добре, както някога?