Норма Бейшър - Игра на богове

Съвсем скоро ще разбера, помисли си тя.

Намери Александър в корала, възседнал великолепен дорест кон. Изглеждаше доста по-различно от безупречно облечения председател на директорския борд на „Киракис корпорейшън“. Сивите му панталони бяха напъхани във високи черни ботуши за езда, а ръкавите на бялата памучна риза — навити почти до лактите. Вятърът развяваше черната му коса. Мередит никога не го бе виждала толкова спокоен.

— Добро утро! — поздрави тя и се качи на оградата. Обърна се и й се усмихна: Добър ден, мила! Добре ли спа?

— Твърде добре, бих казала — уточни тя и се настани удобно на най-горната греда. — Но виждам, че ти не си губиш времето.

— Свикнал съм да ставам рано, независимо в какъв час съм си легнал. — Дръпна юздата на темпераментния кон. — Ще пояздиш ли с мен?

— С удоволствие.

— Яздила ли си някога?

Мередит се засмя.

— Там, където отраснах, не е ясно кое научаваш първо: да яздиш или да ходиш. Много вода изтече оттогава, но съм чувала, че не се забравя.

— Щом си сигурна — прие той. — Конете ми са доста темпераментни. За мен кон и жена без темперамент не са привлекателни.

Тя го изгледа многозначително.

— Изглежда се опитваш да ми подскажеш нещо, а?

— Ти как мислиш?

— Че си доста прям.

Александър направи знак на едно от конярчетата.

— Оседлай Аполон за госпожица Кортни.

— Да, сър.

Момчето се отдалечи, а Александър се обърна към Мередит.

— Госпожица Кортни — повтори той тихо, та само тя да го чуе. — Но няма да е за дълго така.

Щом се качи на седлото, Мередит се върна към уменията си да язди с изненадваща бързина. Почти бе забравила колко обича това занимание. Тя и Александър часове наред се разхождаха на коне из имението и завършиха с буен галоп по брега на океана. После слязоха и поведоха конете по плажа, отдадени на удоволствието от уединението си и прекрасната гледка. Мередит бе доволна, че дойде, че му даде възможност да й обясни какво е станало. Вярваше му, защото така й се искаше и защото сега вече бе убедена, че наистина я обича.

— Именно затова реших да купя този имот — обясни той, докато се разхождаха по белия пясък на плажа. — Точно така съм си представял къщата. А когато видях и плажа само на петстотин метра… Страшно ми напомня плажовете на моя остров в Гърция. Просто трябваше да притежавам това имение. Отдавна не съм се връщал на острова, но все по-често откривам колко ми липсват спокойните години от детството и юношеството ми, прекарани там. Когато за пръв път минах през тези врати… — Посочи към къщата. — Щом зърнах плажа, сякаш се прибрах у дома.

— Знам какво изпитваш — увери го Мередит. — Докато живеех в южната част на Калифорния, винаги се разхождах по плажа призори, плувах в океана, вдишвах солените пари във въздуха…

— Когато живееше с Ник Холидей ли? — прекъсна я Александър, загледан в океана. — Възнамеряваше ли да се омъжиш за него?

Тя го погледна сепнато.

— Не.

Александър взе парче дърво и го хвърли на няколко метра пред тях.

— Вероятно си го обичала.

Мередит се поколеба за миг.

— Да — промълви тя. — Някога. Но после нещата между нас се объркаха и…

Не завърши изречението.

— Липсвало ти е желание да се захващаш с друг — заключи той.

— Дълго време нямах никакво желание да бъда с някого — призна тя. — Но сега разбирам… че съм грешила.

Александър спря и се обърна с лице към нея.

— Много съм доволен да го чуя. — Гледаше я настойчиво в очите. — Искам аз да съм твоето бъдеще, Мередит. И искам ти да си моето. Няма да ми е лесно да се състезавам с някого от миналото ти.

— В миналото ми няма никого, Александър.

Взе я в прегръдките си и устните им се срещнаха. Мередит обгърна врата му с ръце и се притисна по-силно, за да откликне на страстта, която винаги се бе таила между двамата.

— Нямах представа, че ще е толкова студено.

Мередит се протегна върху големите възглавници пред камината — само тя осветяваше помещението, — за да се потопи в топлината.

— Понякога вечерите са студени дори по това време на годината.

Александър донесе бутилка „Дом Периньон“ с две чаши и седна до нея на пода.

При вида на бутилката тя се усмихна.

— Победата ти в мача ли празнуваме?

— Не — отвърна той тихо. — Празнуваме себе си… Това, че сме тук заедно.

Отваряше бутилката, без да откъсва очи от нейните. Тапата изведнъж изхвърча и шампанското заля и двамата. Мередит погледна измокрената си копринена блуза, полепнала по гърдите й.