Норма Бейшър - Игра на богове

Позвъняването на вратата прекъсна мислите й. Отиде да отвори.

— Телеграма за госпожица Мередит Кортни — обяви униформеният куриер.

Подписа се на разписката, взе плика и затвори вратата. Разкъса плика и бързо прочете телеграмата.

„Пристигам на Кенеди в 22:45 точка Един час престой до отлитане за Монреал точка Колата ми ще бъде пред блока ти в 21:30 точка Трябва да те видя точка Много важно точка

Мередит остана загледана в телеграмата. Беше я подписал „с обич“. Никога не бе споменавал тази дума; не го направи дори вечерта, когато се опита да я съблазни. Явно не я използваше често. Щом прибягваше до нея сега, когато се налага да лети до Канада, все едно по каква причина… Изведнъж осъзна, че независимо от усилията си, независимо от решимостта си да не допусне да се случи, наистина се е влюбила в Александър. А и той е влюбен в нея. Сега вече няма връщане назад, помисли си тя. Тази вечер трябва да му кажеш, че го обичаш, да му покажеш, че го обичаш!

За майска вечер беше необичайно студено. Мередит седеше в притъмнената лимузина и наблюдаваше напрегнато как частният самолет на „Киракис корпорейшън“ — рулира на пистата. Щом вратата се отвори и Александър се появи на върха на стълбичката, тя взе решение. Разполагаха само с час, но трябваше да сподели с него мислите и чувствата си.

Излезе от колата и тръгна към самолета, докато Александър слизаше по стъпалата. Когато стъпи на пистата, двамата се затичаха почти едновременно и се прегърнаха. Целунаха се — отначало нежно, а после с настойчивост, която заплашваше да загубят контрол. В прегръдките на Александър Мередит имаше чувството, че дълбоко в душата й се е отприщил бент, и тя позволи на всички толкова дълго задържани емоции да я залеят. И Александър откри непознати дотогава чувства: изпитваше копнеж да е близо до нея — копнеж, който нямаше нищо общо с физическото влечение.

Най-после Мередит наруши тишината.

— Липсваше ми — прошепна тя и нежно прокара пръсти по лицето му, както слепец търси път в тъмнината.

— И ти на мен. — Отново я целуна. — Толкова, колкото и очаквах да ми липсваш.

Хванати под ръка, се отправиха към колата. Той задържа вратата, а после се настани до Мередит.

— В телеграмата споменаваш, че било спешно. Защо трябва да отидеш в Монреал още тази вечер?

Той свъси вежди.

— В офисите на корпорацията е избухнал пожар. Властите подозират умишлен палеж — отвърна мрачно. — Трябваше да летя директно от Рим за Монреал, но исках да те видя… макар и за час.

— Радвам се, че си решил така — сподели тя нежно.

— Тръгнах от хотела рано, но летището беше затворено поради лошото време. Докато чаках, се обадих в офиса и Джордж ми съобщи за пожара. — Поклати глава. — Кроях такива прекрасни планове за тази вечер, за нас двамата…

— Всичко е наред — увери го тя. — Ще разполагаме с достатъчно време, когато се върнеш.

— Ела с мен — предложи той. — Имаме толкова неща да си кажем…

— Ще ми се да можех, но няма да стане — отвърна тя. — Никога не съм била толкова натоварена, колкото сега. Да се вдигна и да замина посред нощ…

Той кимна.

— Разбирам, но от това не ми става по-леко. — Притегли я към себе си. — Мисля само колко силно желая да съм с теб… Особено сега. — Погледите им се срещнаха. — Мередит, обичам те…

— Обичам те…

Изрекоха думите едновременно. Продължиха да се гледат, смаяни от силата на емоциите си, а после отново се прегърнаха.

— Мога и да не отида до Монреал — обяви той между целувките.

— Както и аз бих могла да забравя за предаването утре — едва промълви тя, останала без дъх. — Но и двамата сме наясно, че не бива.

— Бих могъл да изпратя Джордж…

Не довърши, а започна да я целува по врата. Тя прокара ръце през косата му.

— Няма да стане. Те имат нужда именно от теб.

Тайно обаче се надяваше той да не тръгва тази вечер…

— Бих могъл да пътувам сутринта — прошепна той дрезгаво. — Или да те любя тук… и сега…

Тя се отдръпна рязко, защото не бе сигурна дали говори сериозно.

— Чакахме толкова дълго. Един ден едва ли…

Запечата устата й с целувка.

— Аз чаках дълго. Прекалено дълго…

Обгърна врата му с ръце и силно се притисна към него.

— Ще бъда тук, когато се върнеш. Ще те чакам — обеща тя.

— Няма да ти позволя да се отметнеш от дадената дума — шеговито я заплаши той.

— Изключено е вече да се отървеш от мен, дори да искаш.

Той бръкна в джоба на палтото си и извади кожената кутийка.