Норма Бейшър - Игра на богове

— Моля те, татко — не спираше Донатела. — Няма нищо нередно да вечерям със сеньор Киракис, особено в такова препълнено заведение като „Пергола“.

— Няма от какво да се притесняваш, Карло — обади се и Александър. — Дона ще бъде в пълна безопасност, все едно се намира в прегръдките на майка си.

— Майка й е мъртва — възнегодува Манети.

Очевидно не бе доволен, дъщеря му да се прехласва по Александър.

— Татко, ненавиждам да стоя сама вкъщи, докато ти си на делова среща — обяви Донатела и глезено се нацупи. — Ще бъде приятно да прекарам вечер извън къщата, която си превърнал почти в затвор с подсилени мерки за сигурност.

— Хора в нашето положение трябва винаги да са предпазливи, Донатела — отбеляза баща й строго.

— Моля те, татко, нали ще ми позволиш?

Тя въобще нямаше намерение да се предаде.

Манети, неспособен да откаже нищо на дъщеря си, най-после склони.

— Е, добре. — Обърна се към Александър. — Ще се погрижиш да се прибере вкъщи, нали? Мога ли да ти имам доверие?

— Напълно.

— За мен дъщеря ми означава повече от собствения ми живот — обяви Манети с предупредителни нотки в гласа. — Поверявам я на грижите ти тази вечер. Не злоупотребявай с доверието ми, иначе ще съжаляваш.

— В никакъв случай няма да те подведа, Карло.

Александър хвърли поглед към Донатела. Тя се усмихваше.

— Той е упорит негодник, но рано или късно ще приеме. — Александър отнесе телефона в другия край на стаята, настани се на дивана и разхлаби вратовръзката си.

— Винаги става така.

— Звучиш доста уверено — отбеляза Мередит.

— Познавам Манети. А и знам колко тежко е финансовото му състояние, далеч по-лошо, отколкото признава — обясни той лаконично. — Нужни са му пари. Разбираш ли, Мередит, Карло Манети е извървял дълъг път. Започнал е от нищо и е изградил империя, но има една основна слабост. Адски се страхува от бедността. Не би издържал да претърпи финансов крах.

— Просто ми се ще всичко вече да е приключило — призна тя. — Липсваш ми.

— Не повече, отколкото ти на мен. — Нямаше думи, с които да й сподели колко му липсва наистина. Откакто бяха разделени, той започна да си дава сметка колко важна е тя за него всъщност. — Ще ме посрещнеш ли на летището, когато се върна?

— Само ми кажи кога.

— Ще ти изпратя телеграма.

— Ще бъда там — отвърна тя и се засмя.

Господи, колко обичаше нейния смях!

— Ще ми се да говорим още, но не ми е възможно — сподели той. — Имам среща.

— С Манети ли? — попита тя.

Александър се поколеба само за миг.

— С някой изключително близък до него — отвърна той.

— Тогава няма да те задържам. Лека нощ, Александър!

— Лека нощ, matia mou !

Когато слушалката щракна, го осени нещо, което закъсня да сподели с нея. Притисна слушалката към устните си и затвори очи.

— Обичам те — промълви тихо.

„Пергола“ в Хилтън на „Виа Кадоло“, бе един от най-известните ресторанти в света. Разположен на най-горния етаж на хотела, той предлагаше панорамен изглед към Рим. Силно осветеният вход бе украсен с две озъбени порцеланови пантери. Стъклени стени прозорци, приглушено осветление, модерни картини и акценти от блестящи бронзови и сребърни украшения придаваха неповторим стил на обстановката. Храната беше отлична, но Александър подозираше, че ресторантът се радва на популярност заради отпускащото въздействие, което оказва.

— Сякаш съм принцеса от приказките — заяви Донатела по време на вечерята. — Отдавна исках да се запозная с теб, а ето че прекарваме цяла вечер заедно.

Александър се чувстваше развеселен. Тя бе така млада, невинна. Колко такива като нея са останали на света, запита се той. Повечето загубваха невинността си в ранна възраст. Но пък малцина от тях имаха бащи като Карло Манети.

Донатела непрекъснато бъбреше щастливо: разказа му за детството си, за ученето из женските манастири в Рим — оприличи ги на затвори, — за взаимоотношенията с баща си — никога нищо не й отказвал, — за Париж.

— Винаги ми е било трудно да говоря с младите мъже там — сподели тя. — Затова ме смятаха за надута. Много рядко ме канеха да излизам.

Александър се усмихна търпеливо.

— Млада красива жена като теб? — попита той.

— Вярно е — настоя тя. — Ти си първият мъж, който проявява истинско внимание към мен. Като изключим татко, разбира се.

Пресуши чашата с вино и погледна Александър с очакване.

— Май стига толкова, Дона — предложи той и не напълни чашата й отново.

Виждаше, че започва леко да се напива. Тя свъси вежди.