Норма Бейшър - Игра на богове

Александър се замисли. Отдавна чакаше точно такава възможност. Взе решение.

— Ще летя за Рим утре сутринта — заяви той. Тази вечер трябваше да говори с Мередит.

Мередит се прибра вкъщи напълно изтощена. Свиквай, увещаваше се тя, влизайки в тъмния си апартамент. През следващите два месеца ще имаш доста работа — ще водиш вече две предавания вместо едно. Погледна часовника върху бюрото. Осем и половина. Провери секретаря за съобщения. Нищо спешно.

Взе душ и облече бродирана червена копринена роба, която си купи, докато снимаше част от „Светът във фокус“ в Япония миналата година. Извади от хладилника малко студено пилешко, сирене и плодове. Тъкмо се настани на дивана с чинията и телефонът иззвъня. Вдигна го след второто позвъняване.

— Ало?

— Мередит, Кейси се обажда. Заета ли си?

— Разбира се. Имам страхотна среща с остатъци от пиле — подметна тя шеговито. През последната година Мередит и Кейси доста се бяха сприятелили. — Какво става?

— Преглеждах материалите, които ми даде днес следобед — потенциалните интервюта за следващите предавания — и ми се ще да обсъдя някои неща с теб. Вкъщи ли ще бъдеш?

Мередит се поколеба за миг.

— Да. Ела.

— Чудесно. Ще бъда при теб след около двадесет минути, става ли?

— Тук съм.

Бавно остави слушалката. Беше от редките вечери, когато не си беше взела работа за вкъщи. Искаше да се отпусне и да си легне рано. Е, тази идея отпада, помисли си тя.

Приключваше с вечерята, когато на вратата се звънна. Кейси подрани, рече си тя и стана. Свали предпазната верига и отвори вратата.

— От къде звънна? От магазина на ъгъл…

Вдигна поглед и видя Александър.

— Добър вечер, Мередит! — поздрави той усмихнат.

Тя леко се засмя.

— Взех те за друг — обясни тя и отстъпи, за да му направи път.

— Явно. — Прекоси стаята и се обърна с лице към нея. — Очакваш ли някого?

Тя кимна и затвори вратата.

— Кейси Риналди. От есента тя поема „Светът във фокус“. Трябва да обсъдим някои неща.

— Тогава няма да стоя дълго — увери я той.

— Сядай. Да ти предложа ли нещо? Вино или…

Той поклати глава.

— Налага се да замина за Рим по работа.

— О! — Мередит замълча. — Кога?

— Излитам сутринта. Вероятно ще отсъствам седмица или повече. Исках да те видя, преди да тръгна.

Тя кимна. Той определено щеше да й липсва. Преди пет месеца щеше да наблюдава с радост как отлита за Рим и да се надява, че ще остане там. Сега обаче откри, че въобще не й харесва той да замине.

— Дойдох да те поканя да ме придружиш.

Тя се извърна да го погледне.

— Как ли пък не! — подметна привидно непринудено.

— Сериозно говоря. Била ли си някога в Рим?

Тя се усмихна.

— Не, но…

— Ще ти хареса. Рим е известен с това, че отвлича сърцата…

Тя кимна. Там той ще се чувства съвсем у дома, помисли си тя. Седна до него на дивана.

— Няма начин да се вдигна и да замина за Рим. Просто не е възможно.

— За нас всичко е възможно, Мередит — увери я той съвсем сериозно. — Ти и аз можем да го направим възможно.

Тя се усмихна.

— Нямаш раздразнителен продуцент, с който да се съобразяваш — напомни му тя. — Представям си само как звънвам на Харв Петерсън и му съобщавам, че ще замина с теб за една седмица в Рим. В момента в службата е пълен хаос. Нагърбих се да водя две предавания едновременно и помагам на Кейси да се подготви. С всеки изминал ден Харв се интересува все повече от популярността на предаванията. — Мередит поклати глава. — Ако поискам да отсъствам седмица точно сега, дори няма да успея да повторя някои от думите, които ще използва.

— Кажи му, че е част от новото ти предаване. Вземи оператор и снимай в Рим — предложи той.

Тя го погледна.

— За всичко си помислил, така ли?

— В момента мисля само как бихме могли да прекараме известно време заедно — отвърна той. — Станахме така близки през последните месеци, Мередит…

— Вярно е. И затова аз пък смятам, че точно сега е подходящо известно време да сме разделени.

Погледна я изненадано.

— Защо?

— Нещата помежду ни се промениха толкова много — прошепна тя. — И за двама ни е добре да помислим, да решим накъде искаме да вървим от тук нататък.

— Смятам, че и двамата знаем накъде отиваме.

— Знаем накъде сме се запътили, но това ли е, което искаме истински?

— Аз искам точно това — отвърна простичко той.

— Не съм толкова сигурна. Засега.

Гледаше я изпитателно.

— Какво чувстваш в момента? — попита Александър.

— Объркана съм — призна тя. — Да, държа на теб повече, отколкото бих желала, но…