Норма Бейшър - Игра на богове

— Смееш ли да влезеш вътре в този вид? — попита Александър.

— По-скоро въпросът е дали ще ни пуснат — ухили се Мередит.

— Разбира се.

Вирна величествено глава и пристъпи по-близо до нея, за да направи място за двамата пиколо, натоварени с куфари, извадени от бял ролс–ройс на входа.

— Сигурен ли си? — подразни го Мередит.

— Абсолютно.

— Кога за последен път чух тази дума? — попита тя престорено сериозно.

Пристъпи напред, но залитна. Александър се пресегна и я хвана за лактите, за да я задържи да не падне. Очите им се срещнаха и двамата останаха така известно време. В следващия миг внезапно и импулсивно Александър вдигна ръка, хвана я за брадичката и поднесе устните си към нейните. Отначало се целунаха нежно, а после — в недвусмислен порив — той я обгърна с ръце. Тя жадно отвръщаше на целувките му. И двамата забравиха напълно за любопитните погледи на портиерите на „Плаза“ и на случайните минувачи.

Скоро, помисли си Александър. Съвсем скоро.

— Доколкото схващам, баща ти е имал огромно влияние върху твоя живот — заключи Мередит по време на обяда.

Слава богу, дрехите й вече започваха да изсъхват! Имаше чувството, че всички в ресторанта ги зяпат.

Александър се усмихна.

— Той имаше най-важното влияние върху живота ми — уточни Александър без колебание. — Майка ми непрекъснато твърдеше — и то без особено удоволствие, ако трябва да съм честен, — че татко е започнал да ме подготвя да го наследя от деня, в който съм се родил. Тя често се оплакваше, че не съм имал истинско детство. Твърдеше, че гледа на корпорацията като на свое царство, а на мен — като наследник на трона.

— Трудно ти е било, предполагам — прояви съчувствие Мередит. — Малко дете да носи такова огромно бреме.

Александър поклати глава.

— Никога не съм се замислял по въпроса, защото не знаех нищо друго — призна той. — Брат ми починал точно преди да се родя и аз съм бил следващият наследник. Всъщност последният. Майка ми не можела да има повече деца. — Бодна от салатата. — Откакто се помня, знаех, че един ден ще заема мястото на баща си като председател на борда на директорите. Колкото и да е странно, но дори като много млад очаквах този ден с нетърпение.

— Значи никога не си имал чувството, че тази роля ти е била натрапена, така ли? — попита Мередит и отпи от чашата си.

— Ни най-малко. Просто бях роден за това. Никога не съм го поставял под въпрос. Бях готов да направя всичко, за да е доволен баща ми. Помня една нощ — бях малък, едва ли повече от седемгодишен — се примъкнах долу в кабинета му, докато мама и той бяха отишли някъде на вечеря. Седнах зад бюрото му и се постарах да си представя какво ли е да съм на негово място. — Засмя се. — За жалост съм заспал там.

Мередит също се засмя.

— И какво стана?

— Когато се върнали, татко влязъл в кабинета и ме намерил. Не се ядоса. Напротив — развесели се. Подметна нещо в смисъл, че трябва да намери подходящо място за мен в някои от офисите си и ме отнесе горе. Помня, че си мислех колко е силен, колко искам да приличам на него.

В очите му се появи странно изражение, но Мередит не успя да го определи.

— Били сте много близки — предположи тя.

Александър кимна.

— Бяхме, докато не се преместих в Щатите. Май никога не ми го прости — сподели той с въздишка. — Исках да работя с него, но и не се виждах в неговата сянка. Знаех, че по този начин никога няма да се докажа.

— И той трябва да е бил наясно — обади се Мередит.

— Осъзна го, но едва преди смъртта си. — Александър се замисли. — Аз обаче така и не разбрах защо толкова възразяваше против идването ми тук. Сякаш някаква лична причина — дори несвързана с бизнеса — го тласкаше да ме задържи в Гърция.

Мередит свъси вежди.

— Чувството ми е познато.

Александър я погледна учудено.

— И ти ли си имала властен баща?

Смехът й не прозвуча весело.

— От най-лошия вид — промълви тя. — Той не разполагаше нито с пари, нито с власт. Използваше ролята си на човек, който се труди, за да изхранва семейството си и така да контролира съпругата и децата си. — За пръв път го споделяше на глас с някого и това й навя болезнени спомени за живота, на който отдавна бе обърнала гръб. — Израснах в малко градче в средните щати. Място, където половината хора са роднини помежду си и всеки знае всичко за останалите.

Александър леко се усмихна.

— Точно както някои от селата в Гърция.

И Мередит се усмихна, но не й беше весело.

— Баща ми беше строителен работник. Случваха му се доста премеждия. — Тя си припомни колко много нощи се бе прибирал късно; нощи, когато малкото момиченце бе стояло до прозореца и бе плакало от страх да не би нещо лошо да се е случило на тати и дали той въобще ще се върне вкъщи. — Бяхме изключително близки. Бях любимката на татко. Докато не пораснах.