Норма Бейшър - Игра на богове

— Е, какво ще кажеш? — наруши той мълчанието. — Ще вечеряме ли заедно?

Тя се усмихна.

— Не съм облечена за вечеря — възрази Мередит. — Трябва да се преоблека…

— Няма нужда — увери я той. — Изглеждаш чудесно.

Тя пак се усмихна.

— Благодаря, но наистина не съм облечена подходящо — настоя тя. — Ако не възразяваш…

Александър се усмихна и вдигна ръце, сякаш се предава.

— Добре.

Направи знак на шофьора и му даде адреса на Мередит.

— Няма да се бавя — обеща Мередит, когато влязоха в апартамента й. Остави чантата си върху дивана и свали палтото. — Направи си питие. Вече знаеш кое къде е.

Той кимна.

— Спокойно. Не бързам.

Да вечерям, довърши той наум.

Тя изчезна в спалнята, а Александър отиде до бара и си наля бренди. Вдигна чашата до устните си и се загледа замислено в портрета на актрисата и детето й. От една страна, той го интригуваше, от друга — го безпокоеше, но не успяваше да си обясни причината. Все още не го долавяше, но нещо у нея му се струваше странно познато. В някои отношения му напомняше Франческа. В други приличаше на някои от жените, с които се бе запознавал през годините. Вероятно това бе обяснението. Беше от типа жени, които винаги го привличаха. До появата на Мередит. Беше тъмна, знойна, величествена. Продължи да се взира в портрета, без да разбира какво точно го тревожи.

— Нещо не е наред ли?

Сепнат, Александър се извърна. Мередит стоеше на няколко крачки зад него и изглеждаше още по-красива.

— Какво? — попита той леко смутен.

— Нещо не е наред ли? — повтори тя.

Той се усмихна, трогнат от нейната загриженост.

— Вече не.

— Винаги ли вървиш по този начин? — попита Мередит леко задъхана, докато се стараеше да не изостава от Александър, който крачеше с големи забързани крачки.

Когато й звънна тази съботна сутрин, за да я попита дали желае да се разходи с него, тя нямаше никаква представа, че трябва да преброди целия Манхатън пеша.

— Не — призна той. — Не го правя толкова често, колкото би ми се искало. — Пресегна се и я хвана за ръката.

— Понеже ми се налага да прекарвам дълги часове затворен в офиса, приветствам всяка възможност да прекарам деня — или поне следобеда — навън.

Нищо чудно, че е в такава добра форма, помисли си Мередит. Само професионален атлет би издържал да следва темпото му.

— Отскачам до къщата си в Лонг Айлънд, когато мога — сподели той. Бяха спрели пред витрина на галерия на „Медисън авеню“ да се възхитят на стъклена скулптура.

— Конете ми за поло са там, а аз трябва да тренирам по-често. — Извърна се към нея. — Един ден — скоро — ще те отведа там.

Мередит само се усмихна. Ако някой друг й го бе казал, щеше да го отмине като случайно подмятане, но понеже думите бяха на Александър, тя знаеше, че е обещание, което възнамерява да спази.

Тръгнаха на север по „Медисън авеню“, стигнаха до Петдесет и девета улица и поеха на запад към Сентрал парк. Навлязоха в парка и Александър погледна заплашителните сиви облаци, изпълнили небето. Предричаха гръмотевични бури, но той нямаше никакво намерение да позволи перспективата за лошо време да наруши плановете му да прекара деня с Мередит.

— Скоро трябва да спрем да обядваме — погледна той часовника си. — Къде да отидем?

— За мен няма значение — отвърна тя ведро, защото истински се забавляваше. — Според твоето настроение.

Той се обърна, усмихна се и за миг се изкуши да й каже за какво точно има настроение. Посегна и я хвана за ръка. После бързо я пусна. Не още, смъмри се той наум.

— „Плаза“ е наблизо. Да отидем ли там?

— Звучи ми чудесно.

Минаха край езерото.

— Май е най-добре да побързаме — отбеляза Мередит, хвърляйки разтревожен поглед към мрачното небе. Протегна ръка и усети първите капки дъжд. — Започва да вали.

— Не е страшно — успокои я Александър.

Дари го със скептична усмивка.

— Сигурен си, така ли? — попита тя, изпълнена със съмнение.

— Абсолютно.

В този момент капките се превърнаха в порой. Мередит прихна.

— Какво точно твърдеше?

Александър се ухили, а в тъмните му очи се мярнаха дяволски пламъчета.

— Казах, че май наистина ще вали и е редно да се отправим веднага към „Плаза“ — отвърна той с престорено достойнство.

Хвана я за ръка и хукнаха край езерото. Докато стигнаха югоизточния край на парка, вече валеше като из ведро. Все още хванати за ръце, тичаха към „Плаза“. Спряха едва при бетонните стъпала към главния вход. Спогледаха се: и двамата бяха подгизнали до кости. Започнаха да се смеят неудържимо.